Както знаете, от Донелайт останаха само старомодната странноприемница, разрушеният замък и мащабните разкопки, които малко по малко разкриват огромната катедрала, истории за вещерство, за загадъчни благородници, сполетени от ненавременна смърт, и за странно семейство, което се преселило в Америка и носи в кръвта си зловеща жилка, отговорна за вещерските им дарби и за раждането на чудовищни отрочета. Семейство, сдобило се с всичко това благодарение на Лашър — лукав и отмъстителен дух на създание от нашето племе.
Как са били унищожени пиктите от Донелайт? Защо са изчезнали като талтошите от изгубената земя и талтошите от равнината? Какво се е случило с тях?
Не ни победиха нито бретонците, нито англите, нито скотите. Не бяха и саксите и ирландците, нито пък германските племена, които нахлуха на острова. Те бяха твърде заети да се унищожават взаимно.
Напротив, ние бяхме унищожени от хора, кротки като нас, които се подчиняваха на закони, стриктни като нашите, и на мечти, красиви като нашите. Те следваха единствено своя бог, спасителя, в когото вярваха — Господ Исус Христос. Той бе нашата гибел.
Самият Христос сложи край на петте столетия просперитет. Именно кротките ирландски монаси станаха причина за нашия крах.
Можете ли да се сетите как се случи това?
Можете ли да си представите колко уязвими бяхме ние, които в усамотението на каменните си кули играехме на тъкачи и писари като малки деца. Ние, които по цял ден пеехме, просто защото обичахме да го правим? Ние, които вярвахме в любовта и в Добрия бог и отказвахме да признаем смъртта за свещена?
Какво представлява най-истинното послание на ранните християни — на римските и келтски монаси, които слизаха на нашите брегове, за да проповядват новата религия? Какво е истинното послание дори днес на онези култове, които отново се обединяват около образа на Исус и неговото учение?
Любовта — онова, в което вярвахме и ние!
Прошката, която считахме за най-уместната реакция в нашия живот. Смирението — качеството, в което вярвахме дори в гордостта си и което смятахме за по-достойно от гнева на вечно сражаващите се човеци. Добротата, великодушието, радостта от живота — все наши изконни ценности. А какво осъждаха християните? Плътта — източника на всички наши нещастия. Греховете на плътта, които ни бяха превърнали в чудовища в очите на човеците, защото се съвкупявахме сред многолюдни ритуални кръгове и раждахме напълно развити създания.
О, ние бяхме готови за християнството. Та то бе създадено точно за нас!
И големият, грандиозният трик бе във факта, че в самата си същност християнството успяваше да обедини всичко това, но и да сакрализира смъртта, като в същото време бе в състояние да изкупи греха от тази сакрализация.
Следвайте логиката ми. Христос не умира в битка, с меч в ръка; той умира като покорна жертва, а неговата екзекуция не може да бъде отмъстена. Той е богочовек, който приема безропотно смъртта, за да спаси чедата Божи! И все пак това е смърт и в нея се заключава всичко!
О, та това бе великолепна концепция! Никоя друга религия не би могла да ни въздейства така. Ние презирахме варварските богове. Смеехме се на боговете на гърците и римляните. Боговете на Шумер и Индия за нас биха били неразбираеми и отвратителни. Но Христос — той бе идеалът за всеки талтош!
И макар че не се бе родил напълно развит от майчината утроба, той все пак бе роден от девица, което бе чудо само по себе си! Наистина, рождението на Христос бе важно, колкото и неговото разпване! Та това бе нашата вяра, триумфът на нашите ценности! Това бе богът, на когото можехме да се отдадем безрезервно!
И накрая нека добавя най-важното. Християните също бяха преследвани, убивани и заплашени от унищожение в миналото.
Римският император Диоклециан ги бе подложил на гонение и някои от бегълците търсеха убежище в нашата долина. Ние, разбира се, им го осигурявахме.
И така, християните спечелиха сърцата ни. Когато разговаряхме с тях, ние започвахме да вярваме, че светът вероятно се променя. Вярвахме, че настъпва нова ера и нашето възраждане най-сетне ще стане възможно.
Окончателното ни покръстване бе много просто.
Един самотен монах дойде да търси убежище в долината. Преследваха го скитнически банди на езичници и той ни помоли за подслон. Разбира се, ние никога не бихме отпратили такъв човек. Аз го приех в собствената си кула, в личните си покои. Исках да науча от него новини за външния свят, защото известно време не бях излизал от долината.