Прекарах много дни в манастира. Изчетох всички книги в него. Бях омагьосан от изображенията в тях и скоро започнах да им правя копия. С официално разрешение, разбира се. Преписах един псалтир, после евангелие. Изумявах монасите с типичната за талтошите страст, с която се отдадох на това занимание. С часове рисувах странни зверове в най-ярките цветове. Разсмивах свещениците с части от поезията, която бях преписал. Бяха много впечатлени от степента, в която владеех латински и гръцки.
Кое общество би било по-близо до това на талтошите? Монасите бяха като деца, които са отказали да станат възрастни и служеха на игумена като на свой господар, а чрез него — на самия Бог, на разпнатия Исус, който бе умрял за тях.
Това бяха много, много щастливи дни.
Постепенно започнах да забелязвам, че мнозина езически благородници се обръщат към християнството, което им предлагаше пълно опрощение. Всичките ми страдания добиха смисъл в контекста на Христовата мисия да ни спаси от грехопадение. Всички ужаси, които бях видял, само бяха укрепвали и подготвяли душата ми за този момент. Моята чудовищност, чудовищността на всички талтоши, беше приета от тази църква, защото всички бяха добре дошли в нея, без значение от род и раса. Това бе напълно отворена вяра и ние можехме да бъдем покръстени с дух и вода, да се обречем на бедност, целомъдрие и послушание така, както и човеците.
Строгите правила, които изискваха дори от миряните порядъчност и ограничения, щяха да ни помогнат да обуздаем силното ни желание да създаваме потомство, ужасяващата ни слабост към танците и музиката. Музиката обаче нямаше да изгубим съвсем; именно в аскетизма на монашеския живот, който за мен олицетворяваше християнския живот, ние щяхме да изпеем най-великолепните си и жизнерадостни песни.
С две думи, ако църквата ни приемеше в лоното си, всички наши минали и бъдещи страдания щяха да добият смисъл. Нашата обичлива природа щеше да разцъфне. Нямаше да има нужда да се крием зад притворство. Църквата нямаше да позволи да бъдем насилвани в езически обичаи. А онези, които вече се страхуваха от ражданията, като мен, защото бяха изпатили много и бяха видели с очите си смъртта на мнозина млади, можеха да се обрекат на Господ и да живеят в целомъдрие.
Това беше превъзходно!
И така, аз се завърнах в Донелайт, придружен от малка група монаси. Събрах всичките си хора и им казах, че трябва да се вречем във вярност пред Христа, като им обясних защо. Речта ми бе много дълга, но не на нашия бърз език, за да могат да ме разбират монасите. Говорих разпалено за мира и хармонията, които тази вяра ще ни донесе.
Говорех и за вярата на християните в края на света. Много скоро целият този ужас щеше да свърши! После говорих за рая, който си представях като изгубената земя, само дето никой нямаше да иска да прави любов, а щеше да пее химни с ангелите.
Всички трябваше да изповядаме греховете си и да се подготвим за кръщението. Аз бях техен водач от хиляди години и те трябваше да ме последват. Та какво по-добро можех да сторя за своя народ?
Щом приключих речта си, аз се оттеглих. Монасите бяха силно развълнувани от думите ми. Развълнувани бяха и стотиците талтоши, които се бяха събрали в долината.
Веднага се разгоряха оживени дискусии, в които вложихме всичко, което бяхме научили от ораторското изкуство на човеците. Това бяха безкрайни дебати, разказваха се и притчи за това или онова, извикахме спомени, които като че имаха някаква връзка с голямата тема — че можем да приемем Христа. Той беше Добрият бог! Той беше нашият Бог. Душите на всички бяха отворени за Христа като моята душа.
Мнозина веднага приеха новата вяра. Други прекараха следобеда, вечерта и цялата нощ над книгите, които бях донесъл. Поспориха малко за това или онова от чутото. Имаше и капризни гласове, които настояваха, че целомъдрието противоречи на самата ни природа и ние не бихме могли да живеем в моногамен брак.
Междувременно аз тръгнах сред човеците в долината и започнах да проповядвам сред тях. Монасите ме следваха. Свикахме всички кланове от Донелайт.
Когато всички се събраха сред големите камъни, стотици обявиха желанието си да приемат Христа и наистина — някои хора признаха, че вече са се покръстили, но са пазили това в тайна заради собствената си сигурност.
Бях поразен, особено когато разбрах, че някои човешки семейства са християни от цели три поколения. „Колко приличате на нас — мислех си аз, — само дето не го знаете.“