Щом битката свърши, християните все още бяха мнозинство. Аз забелязах, въпреки че не разсъждавах съвсем трезво тогава, че повечето от тях са хора. Мнозина от талтошите, които и без това не бяха много заради строгия контрол над раждаемостта, бяха избити. Бяхме останали не повече от петдесет души, най-старите, най-мъдрите и по някакъв начин най-отдадените на идеята — все още бяхме убедени, че трябва да се покръстим.
Но какво трябваше да направим с неколцината човеци и талтоши, които все още ни се противопоставяха и бяха оцелели в битката само защото тя приключи, преди всички да паднат мъртви? Тези бунтовници — ранени и осакатени в боя — ни проклеха. А Джанет беше техен водач. Заявиха, че няма да си тръгнат от долината, ще умрат в нея, докато отстояват убежденията си.
— Виж какво стори, Ашлар! — извика Джанет. — Виж, навсякъде лежат мъртвите тела на нашите братя и сестри, мъже и жени, родени във времената преди кръговете! Ти си отговорен за смъртта им!
Но още щом тя хвърли това ужасно обвинение върху мен, неколцина от човеците започнаха да питат:
— Как така сте родени във времената преди кръговете? Какви сте вие, щом не сте човеци?
Накрая, един от най-старите сред тях, който тайно бе приел християнството преди години, излезе напред и разпори робата ми с меча си. Така аз, объркан от всичкото това насилие, се озовах гол в средата на кръга.
Тогава разбрах какво искат. Искаха да разберат какво представляваме, дали имаме тела на мъже. Е, вижте ме, казах им и пристъпих гол напред. Прикрих с ръка тестисите си по древния обичай и се заклех, че ще служа на Христа така ревностно, колкото и всеки човек.
Но вълната вече се бе обърнала. Останалите талтоши, които искаха да се покръстят, започнаха да губят самообладание. Гледката на кървавата касапница ги бе сломила. Те започнаха да плачат и бяха неспособни да упражнят изкуството на езика, затова заговориха на нашата бърза и неразбираема реч, която веднага ужаси човеците.
Аз надигнах глас и призовах всички към тишина, към подчинение. Облякох разпраната си роба и закрачих напред-назад из кръга, като заговорих гневно, използвайки изкуството на езика с най-голямото майсторство, на което бях способен.
Какво би казал Христос за стореното от нас? Кое бе престъплението тук — че не сме като човеците или че избихме свои братя и сестри заради този диспут? Разридах се и започнах да скубя косите си, останалите също се разплакаха.
Но монасите вече бяха ужасени, както и останалите човеци-християни. Онова, което бяха подозирали от много време, най-сетне се разкриваше пред тях. Отново заваляха въпроси. Къде са децата ни?
Накрая друг талтош, когото много обичах, пристъпи напред и обяви, че от този миг той се обрича на безбрачие в името на Христа и Светата Дева. Последва го и друг, а после още мнозина — мъже и жени.
— Каквото и да представляваме ние — обяви една от нашите, — то вече няма значение, защото ние ще станем Невести на Христа и ще основем тук манастир като манастира в Айона.
Чуха се радостни възгласи и онези от човеците, които винаги ни бяха обичали и ме почитаха като крал, бързо се събраха около нас.
Но опасността още витаеше във въздуха. Всеки миг кървавите мечове можеха пак да зазвънят.
— Бързо, всички се обречете на Христа — наредих аз, като виждах в тази клетва за целомъдрие единствения шанс за спасение на талтошите.
Джанет обаче извика да се откажа от своя неестествен и зъл план. А после в цял порой от думи, които понякога бяха твърде бързи, а друг път съвсем бавни, тя заговори за нашите обичаи, за нашето поколение, за чувствените ни ритуали, за дългата ни история, за всичко, което се готвех да пожертвам.
Това бе фатална грешка.
Хората веднага се спуснаха към нея, завързаха ръцете и краката й, а онези, които се опитаха да я защитят, бяха посечени на мига. Някои от новопокръстените талтоши се опитаха да избягат и също бяха посечени. Разрази се нова кървава битка, къщите в долината лумнаха в пламъци, хората тичаха обезумели и призоваваха Бог да ни помогне.
— Избийте чудовищата! — чуваха се викове.
Един от монасите обяви, че настъпва краят на света. Неколцина от талтошите изкрещяха същото и паднаха на колене. А човеците, щом ги видяха в тази поза на подчинение, веднага избиха тези от тях, които не познаваха, от които се страхуваха или които не харесваха, като пощадиха само онези, които бяха обичани от всички.
Оцеляхме единствено аз и шепа талтоши, които бяха признати водачи на племето и притежаваха най-силно лично обаяние. Отблъснахме човеците, които имаха достатъчно кураж да ни нападнат, и подчинихме други само с яростните си погледи и гръмогласни заповеди.