Кланът на Донелайт стана християнски — всички бяха човеци, с изключение на петима талтоши.
До настъпването на утрото бяха открити още неколцина талтоши — четири много млади жени, които се бяха скрили с двама новородени мъжки в една къща, откъдето бяха гледали цялата трагедия и изгарянето на Джанет.
Човеците християни доведоха тези талтоши при мен. Те не искаха нито да говорят, нито да приемат или отхвърлят Христа, просто ме гледаха ужасени. Какво трябваше да сторя?
— Оставете ги да си вървят, ако желаят — казах аз. — Оставете ги да си тръгнат от долината.
Никой нямаше да понесе още кръв и смърт. А и тяхната младост и простота, невинността им ги защитаваха като щит. Щом новопокръстените човеци отстъпиха от тях, талтошите избягаха в гората само с дрехите на гърба си.
В следващите дни петимата талтоши, които бяхме оцелели, спечелихме изцяло вярата на хората. Вдъхновени от новата религия, те ни ценяха, защото ги бяхме повели към Христа, и ни почитаха, задето се отдадохме на безбрачие. Монасите ни подготвяха денонощно за приемането на духовно звание.
Ние четяхме задълбочено светите книги и се молехме непрестанно.
Започна строежът на църквата, масивна каменна постройка в романски стил, с прозорци с арки и дълъг неф.
Аз самият поведох процесия през стария кръг, от който бяха изличени всички древни символи. Издълбахме в камъка новите символи от голямата книга с евангелията.
Издълбахме риба — която символизираше Христос; гълъб, който бе символ на апостол Йоан; лъв — символът на Марко, овен — за Лука, и човек — за Матей. И с типичното за талтоши увлечение гравирахме и библейски сцени на плоските камъни, а в гробището поставихме орнаментирани кръстове.
Всичко това бе кратка прелюдия към могъщо вдъхновение, каквото бяхме познали по времето, когато живеехме в Солсбъри. Само че сега бяхме само петима. Петима, отказали се от собствената си природа в угода на Бог и на човеците християни. Петима, които бяха избрали ролята на светци, за да бъдат пощадени в касапницата.
В душите ни обаче се зараждаше мрачен ужас. Колко щеше да трае това несигурно примирие? Нямаше ли и най-малкият грях да ни свали от пиедестала?
Дори докато се молех на Господ да ми помогне, да ми прости прегрешенията, да ме приеме като свой верен служител, аз знаех, че не можем да останем за дълго в Донелайт.
Аз самият не можех да понеса да живея там! Дори докато се молех или пеех химни с монасите, в ушите ми звъняха проклятията на Джанет, виждах окървавените тела на моите хора. Исусе, дай ми вяра, молех се аз, и все пак дълбоко в сърцето си не вярвах, че единственият път към спасението за нас минава през себеотрицанието и целомъдрието. Та нима бе възможно? Нима Бог искаше да изчезнем от лицето на земята?
Това не бе саможертва, това бе крайно себеотрицание. Та заради Христа ние щяхме да изчезнем напълно!
И все пак любовта към Исус гореше в мен. Гореше отчаяно. Аз вярвах силно в Спасителя, така както вярват всички християни. Нощ след нощ имах видения на Граала на Христа, на светия хълм, на който бе разцъфнала тоягата на Йосиф, на кървавата вода, извираща от кладенеца на Граала. Дадох обет да ида на поклонение в Гластънбъри.
Извън долината вече беше плъзнала мълва за Свещената битка в Донелайт, както я нарекоха. Бяха чули за високите целомъдрени свещеници, които притежават странни сили. Монасите бяха писали на други монаси и така разпространяваха историята.
Легендите за талтошите отново оживяха. Останалите от нашия вид, които още живееха в изолирани общности, представяйки се за пикти, бяха изоставили домовете си, защото езическите им съседи ги тормозеха и заплашваха, а християните ги призоваваха да се откажат от порочния живот и да станат „свети отци“.
Скоро започнаха да откриват и дивите талтоши в горите; понесоха се слухове за магически раждания в този или онзи град, а вещиците дебнеха за талтоши, като твърдяха, че могат да ги разпознават и да отнемат силите им.
Други талтоши, богато облечени и въоръжени до зъби, идваха на групи в долината и ме проклинаха за стореното.
Техните красиви и строго пазени жени непрестанно говореха за проклятието на Джанет. Явно бяха чули за него от талтошите, избягали от Донелайт. Настояваха да го повторя дума по дума и да изслушам присъдата им.
Отказах. Не им казах нищо.
Тогава, за мой най-голям ужас, тези талтоши повториха проклятието вместо мен, защото вече го знаеха: