— Проклет да си, Ашлар, проклет да си за вечни времена. Нека смъртта вечно да бяга от теб, нека бродиш сам, без любима, без деца. Нашият народ загина, нека нашето чудесно възраждане да е единствената ти мечта в дългата самота… Нека светът се срути пред очите ти, преди да дойде краят на твоите страдания.
Повтаряха го непрестанно като любимо стихотворение и плюеха в краката ми.
— Ашлар, как можа да забравиш изгубената земя? — попита ме една от жените. — Как можа да забравиш кръга в Солсбъри?
Тези неколцина смелчаци бродеха из руините на старите кули, а човеците в Донелайт ги гледаха с неприязън и страх и въздишаха с облекчение, когато накрая напускаха долината.
През следващите месеци при нас дойдоха и талтоши, които се бяха покръстили и искаха да станат свещеници. Ние ги приехме на драго сърце.
Спокойните времена за моя народ бяха свършили в цяла Северна Британия.
Племето на пиктите изчезваше бързо от лицето на земята. Онези, които знаеха огамското писмо, ми изпращаха ужасни проклятия или пък трескаво дълбаеха по стени и камъни символите на новата вяра.
Един разкрит талтош можеше да се спаси единствено като стане свещеник или монах — трансформация, която не само успокояваше населението, но дори го екзалтираше. Всяко село искаше талтош за свещеник; християни от всички племена молеха обрекъл се на безбрачие талтош да отслужи за тях специална меса. Но всеки талтош, който не искаше да играе тази игра, който не се отказваше от езическите си привички, който не се уповаваше на защитата на Господ, се бе превърнал в безпомощна плячка за всички.
А междувременно ние петимата и четирима новодошли приехме светите обети при една величествена церемония. Две жени от нашите, които бяха дошли в долината, станаха монахини и се посветиха на грижи за слабите и болните. Аз бях ръкоположен за игумен на монасите от Донелайт, с пълна власт над долината и дори над близките до нея общности.
Славата ни растеше.
Имаше времена, в които дори се барикадирахме в нашия нов манастир, за да се скрием от поклонниците, дошли да видят „що за чудо е талтошът“ и да ни докоснат. Тръгна мълва, че можем да „изцеляваме“ и да правим чудеса.
Ден след ден хората от моето паство настояваха да ида до свещения извор и да благословя поклонниците, дошли да отпият от свещената вода.
Кладата, на която изгоря Джанет, бе съборена. Камъните от дома й и претопеният метал от посудата й и оскъдните й бижута бяха вградени в новата църква. До свещения извор бе издигнат кръст с надпис на латински, който разказваше за изгарянето на Джанет и последвалото чудо.
Аз едва издържах всичко това. Нима това бе милосърдието? Това ли бе любовта? Ставаше все по-ясно, че за враговете на Христа никое възмездие не е прекалено сурово.
Нима това бе Божият план?
Моят народ бе унищожен, оцелелите от него се бяха превърнали в свещени животни. Обръщах се с молби към монасите от Айона да се откажат от тези вярвания.
— Ние не сме магьосници — казах им аз. — Тези хора са на път да ни припишат магически сили.
Но за мой най-голям ужас монасите отвърнаха, че такава е Божията воля.
— Нима не разбираш, Ашлар? — каза ми Ниниан. — Именно затова Бог запази твоите хора, за да служат на тази специална мисия.
И така, всичко, към което се стремях, се оказа напразно. Талтошите не бяха спасени, не откриха начин да живеят в мир с човеците.
Властта на Църквата нарастваше все повече, християнската общност ставаше все по-голяма, а аз се опасявах от капризите на онези, които се прекланяха пред нас.
Накрая започнах да се уединявам по час-два на ден, заключвах вратата на килията си и не разговарях с никого. Така, в усамотение, започнах работа по голяма илюстрирана книга, в която вложих всичко научено на Айона.
Тя щеше да е изработена в стила на Четирите евангелия, със златна буква на всяка страница и миниатюри, които да разказват историята на моите хора.
Моята книга.
Това е книгата, която Стюарт Гордън е открил в подземията на Таламаска.
Изписах всяка дума, влагайки цялото си умение за стихотворство, песнопение и молитва, заради отец Колумба. Заради него описах нашата изгубена земя, нашето скиталчество из Южната равнина, построяването на огромния каменен кръг Стоунхендж. Разказах на латинеца всичко, което знаех за борбата ни с хората, за това как сме страдали и как сме се учили от страданието и накрая за моето племе, за моя клан, от който бяха оцелели само петима — петима свещеници сред море от хора, които ни боготворяха заради сили, които не притежавахме. Това бяхме ние — изгнаници без име, без род, без собствен бог, които се опитват да измолят спасение от бога на човеците, които се страхуваха от нас.