— Още петнайсет минути и ще сме пред задната порта — каза Мери Джейн. — Така че си дръж красивите зъркели отворени.
— И не казвай и дума на охраната — настоя Мона. — Аз ще се оправя с тях. Какво друго си спомняш? Те са закарали камъка в равнината. Как се казваше тя? Кажи я на вашия език.
— Ашлар я наричаше просто „равната земя“ или „сигурната земя“. Ако го изрека правилно, ще ви прозвучи просто като свирукане. Но всички знаят за тези камъни. Сигурна съм. И баща ми знае за тях, дори ги е виждал. Господи, мислите ли, че има друга като мен в целия свят? Не мислите ли, че трябва да има? Друг като мен, освен онези нещастници, погребани под дървото? Не може да съм единствената, не може!
— Успокой се, скъпа — каза Мери Джейн. — Има много време, ще разберем.
— Ние сме твоето семейство — обади се Мона. — Помни това. Каквато и да си, ти си Мориган Мейфеър, следващата наследница на завещанието. Имаш и акт за раждане, и кръщелно свидетелство. Както и петнайсетина фотографии, с моето официално потвърждение за раждането ти на гърба.
— Някак си това ми звучи недостатъчно — каза Мориган. Вече плачеше, нацупила устичка като бебе. Примигваше начесто заради сълзите. — Безнадеждно фалшиво, може би дори без законова стойност. — Колата продължаваше напред с постоянна скорост, но още щом навлязоха в Метаир, трафикът стана по-оживен. — Вероятно ще трябва да се направят и видеозаписи. Какво мислиш, мамо? И все пак нищо няма да е достатъчно, нищо, освен любовта. Защо изобщо говорим за тези законови подробности?
— Защото са важни.
— Но, мамо, ами ако не ме обичат…
— Мориган, на Първа улица ще направим видеозапис. Веднага щом стигнем. И ще получиш любов, помни ми думите. Аз ще ти я дам. Няма да позволя нещата да се объркат този път.
— И защо си толкова сигурна? Като знам всичките ти страхове, опасения и желанието да се скриеш от любопитни очи.
— Обичам те. Затова съм толкова сигурна.
Сълзите извираха от очите на Мориган сякаш безкрайно. Сърцето на Мона се сви.
— Не е нужно да ме застрелват, ако не ме обичат — каза Мориган.
Болката беше непоносима.
— За нищо на света! — отвърна Мона, като се опитваше да говори спокойно, да контролира гласа си като истинска жена. — Нашата любов е достатъчна и ти го знаеш! Ако се наложи, ще забравиш за тях. Ние сме ти достатъчни и не смей да казваш, че не сме, чу ли? — Тя се втренчи в това изящно създание, което шофираше разплакано, като задминаваше всички коли по пътя. Това е моята дъщеря. Винаги съм имала чудовищна амбиция, чудовищна интелигентност, чудовищен кураж, а сега и чудовищна дъщеря. Та каква е природата й, освен изключителен ум, импулсивност, любвеобилност, ентусиазъм, свръхчувствителност към най-малката болка и податливост към всякакви фантазии и екстаз? Какво ще стане с нея? Какво означават тези древни спомени? Дали може да се учи от тях? Какво ще излезе от всичко това? Не знам и всъщност не ми пука. Не и сега, не и в началото, когато всичко е толкова вълнуващо.
Изведнъж видя как удрят нейната висока дъщеря, как тялото й се свива, как ръцете й политат да я защитят, как главата й се свежда към гърдите. Само да посмеят!
Вече всичко беше различно.
— Добре, добре — обади се Мери Джейн. — Дай аз да карам, тук е доста натоварено.
— Да не си луда, Мери Джейн — извика Мориган, изправи се напред и натисна газта, за да изпревари идващия отляво автомобил. После вирна брадичка и избърса сълзите си с опакото на дланта си. — Аз ще откарам тази кола до дома! За нищо на света няма да пропусна това!
Трийсет
Започнах да се чудя какво ли има в пещерата. Нямах желание да чувам гласовете от ада, но виж — райските песнопения…
Мислих, мислих и накрая реших да я отмина. Чакаше ме дълъг път. Бе твърде рано за почивка, а и бързах да се махна от долината.
Тъкмо се готвех да заобиколя тази част от склона, когато един глас ме повика.
Беше женски, много тих и като че го долавях от всички посоки. Чух го да казва:
— Ашлар, чаках те.
Обърнах се и се огледах. Мракът беше страховит. Сигурно е някоя жена от малките хора, казах си, иска да ме прелъсти. Отново се обърнах да продължа пътя си, но пак чух гласа, нежен като целувка: