— Защо им се довери на тези вещици? Ето, келнерът чака. Хапни нещо.
Аш посочи в менюто обикновена паста, каквато винаги си поръчваше на такива места. Изчака сервитьорът да се отдалечи, преди да продължи:
— А ако ти не се беше напил, ако не беше през цялото време със замаяна глава, нямаше да ми задаваш този въпрос.
— Вещиците Мейфеър. Знам какво представляват те. Юри ми разказа всичко за тях. В треската си той каза доста неща. Аш, не ставай глупав отново. Не очаквай от тези хора да те обичат.
— Думите ти нямат смисъл — каза Аш. — И никога не са имали. Те са просто фонов шум, с който съм свикнал.
Келнерът донесе минерална вода, мляко и чаши.
— Нещо не си в настроение — отбеляза Самюъл и даде знак на сервитьора да му донесе още една чаша уиски. Чисто уиски, личеше по миризмата. — И това не е по моя вина. — Самюъл се прегърби пак в стола си. — Виж, приятелю, само се опитвам да те предупредя. Нека го кажа по друг начин — не обиквай тези двамата.
— Нали знаеш, че ако продължиш с тази лекция, може да изгубя търпение.
Дребосъкът се изсмя — гърлен, тътнещ смях — но дори гънките кожа над очите му показваха, че никак не му е весело.
— Виж, това може да ме задържи още час-два в Ню Йорк — рече Самюъл. — Гледката вероятно ще си струва.
Аш не отговори. Беше изключително важно да не казва нещо необмислено, не и сега, не и пред Самюъл, пред никого. През целия си дълъг живот бе вярвал в това, но периодично му се налагаше да си го припомня.
След миг той каза:
— И кого трябва да обичам? — Изрече го възможно най-меко. — Радвам се, че си тръгваш. Искам да кажа… искам да кажа, че ще съм доволен, когато този неприятен разговор свърши.
— Аш, изобщо не биваше да се сближаваш с тях, нито да им казваш каквото и да било. И как можа да пуснеш онзи циганин да се върне в Таламаска?
— Юри? И какво трябваше да сторя според теб? Как можех да го спра да се върне там?
— Трябваше да го примамиш в Ню Йорк, да му дадеш някаква работа или нещо такова. Животът на този човек е съсипан, а ти го изпрати там да пише мемоарите си за всичко, което се случи. Господи, та той можеше да стане твой компаньон.
— Нямаше да е добре за него. Той трябваше да се върне у дома.
— Разбира се, че щеше да е добре за него. Та той бе напълно подходящ за теб — изгнаник, циганин, син на курва.
— Ако обичаш, мери си думите. Плашиш ме. Виж, Юри сам направи избора си. Ако не е искал да се връща, сам щеше да го каже. Но неговото място е в ордена. Трябваше да се върне, най-малкото за да излекува раните си. А след това? Той нямаше да е щастлив в моя свят. Куклите са магия само за онези, които ги обичат и разбират. За останалите са просто играчки. Юри е човек с по-груби сетива.
— Това звучи добре, но е глупаво — каза Самюъл. Спря, защото келнерът постави пред него ново питие. — Та твоят свят е пълен с възможности за Юри. Можеше да му предоставиш възможност да строи нови паркове, да сади още дървета, да изпълнява грандиозните ти планове. Какво каза ти на онези вещици — че искаш да построиш паркове в небесата, за да може всеки да види гледката, която ти имаш от твоите мраморни покои? Можеше да осигуриш работа на това дете за цял живот, а и щеше да си имаш компания…
— Моля те, замълчи. Това не се случи. Просто не стана.
— А какво се случи — ти пожела приятелството на онези вещици, на онова семейство от огромния клан — все хора, отдадени на семеен начин на живот, на чисто човешки начин на…
— Какво да сторя, за да замълчиш?
— Нищо. Изпий си млякото. Знам, че ти се пие. Срамуваш се да го пиеш пред мен, защото се страхуваш да не кажа нещо от рода на: „Ашлар, изпий си млякото!“.
— Ти и без това го каза.
— Аш, нима не разбираш. Ти обичаш онези две вещици. А те ще трябва да забравят всичко това. Да забравят кошмара за талтошите, за долината, за убийците в Таламаска. За да запазят здрав разсъдъка си, те са длъжни да се върнат у дома и да живеят според очакванията на огромното си семейство. А аз не мога да се примиря, когато виждам, че ти обичаш онези, които ще ти обърнат гръб. Те са длъжни да го направят.
Аш не отговори.
— Те са обградени от стотици хора, заради които трябва да забравят тази част от живота си — продължи да го увещава Самюъл. — Те ще искат да забравят за съществуването ти; няма как да се примирят с ежедневния живот, ако той вечно бледнее в сравнение с блясъка на твоето присъствие.