— Аз мисля, мисля за онова, което би имало смисъл да сторим. За това, че тя е новородена, че трябва да слуша, че всички около нея трябва да бъдат нейни учители, и с годините, когато порасне, тогава…
— Ами ако Аш умре, без дори да разбере за нея? — попита Роуан. — Помниш ли какво каза? Какво беше, Майкъл? „Танцът, кръгът, песента…“ Или ти вярваш в предсказанието от пещерата? Ако вярваш в него, аз самата не знам дали вярвам, но ако ти вярваш, какво тогава? Ще прекараме целия си живот в усилия да ги държим разделени ли?
В стаята вече бе съвсем тъмно. Само по тавана падаха бледи и колебливи ивици светлина. Мебелите, камината, самите стени бяха изчезнали. А дърветата отвън все още се виждаха съвсем ясно — цвета им, детайлите — защото уличните лампи ги осветяваха.
Небето имаше цвят на розова плът, както се случва понякога.
— Ще слезем долу — каза той. — И ще ги изслушаме. А после вероятно ще съберем цялото семейство! Ще им кажем да дойдат всички, както дойдоха, когато ти беше на легло, когато мислехме, че ще умреш. Имаме нужда от тях. Лоурън, Пейдж, Райън, да, Райън, и Пиърс, и Древната Евелин.
— Може би — отвърна тя. — И знаеш ли какво ще стане? Те ще я погледнат, ще видят невинността и младостта й, а после ще погледнат нас и ще кажат: „Нима това е вярно?“, а после ще ни умоляват да изберем верния път.
Той се смъкна внимателно от леглото, страхуваше се, че ще повърне. Тръгна през мрачната стая, като се подпираше на колоните на леглото, и после влезе в тясната бяла баня, облицована с мрамор. Изведнъж си спомни как влезе за първи път в тази част на къщата, как влязоха двамата с Роуан, за която искаше да се ожени. В тази баня имаше парченца от счупена статуя, лежаха на белите плочки, които сега сияеха меко на безцветната светлина. Какво бе това, поличба?
Господи, ако Аш я намери, ако тя го намери?! Господи боже, но това си е тяхно право, нали така?
— Това вече не е в нашата власт — прошепна Роуан в мрака.
Той се наведе над мивката, извади запушалката и изми лицето си със студена вода. В началото тя потече почти топла от тръбите, а след това стана много студена. Той се подсуши, като потупваше силно лицето си. Остави кърпата, свали сакото си и намачканата риза, пропита с потта му. Избърса се и взе дезодоранта от лавицата, за да убие миризмата. Зачуди се дали Аш може да направи същото, да прикрие миризмата си, за да не я усетят, когато се целунаха за сбогом.
А дали в древността жените са улавяли миризмата на мъжете в гората? Защо сме изгубили тази си дарба? Защото миризмата вече не е сигнал за опасност. Миризмата вече не е индикатор на никаква заплаха. Аарън не бе успял да разпознае наемния убиец. Какво общо бе имала миризмата с двата тона метал, които бяха премазали Аарън?
Извади чиста риза и лек пуловер. Облече се.
— Да слизаме ли вече? — попита той, изгаси светлината и затърси Роуан в мрака. Стори му се, че вижда силуета на сведената й глава. Стори му се, че мярна тъмночервеното й палто, а после наистина видя бялата й блуза, когато тя се обърна. Беше облечена елегантно, типично по южняшки.
— Да вървим — каза тя с дълбок, някак заповеднически тон, който го накара да си помисли за бонбони лакта и за секс с нея. — Искам да говоря с нея.
Библиотеката. Те вече ги чакаха.
Майкъл видя, че самата Мориган се е настанила зад бюрото, царствена в бялата си дантелена рокля с висока яка и набрани ръкави. На врата й имаше камея, а дългата пола се подаваше иззад махагона. Същинска близначка на Мона. А тя бе облечена в по-мека и по-неофициална рокля. Беше се свила в голямото кресло, както в първия ден, когато той бе помолил Райън и Пиърс да му помогнат да открие Роуан. Мона — самата тя имаше нужда от майка и баща.
Мери Джейн беше в другия ъгъл — съвършена картинка в розово. „Нашите вещици се носят в пастелни цветове“, помисли си той. А и бабата. Не беше разбрал, че и тя е тук. Седеше на края на дивана. Едва сега той забеляза дребното й сбръчкано лице, игривите черни очички и извитата усмивка на устните.
— Ето ги и тях! — обяви тя и протегна ръце към него. — О, и ти си Мейфеър, потомък на Жулиен. Трябваше да се досетя. — Той се наведе и я целуна. Усети миризмата на пудра от ватираната й роба. Това си беше прерогатив на старците — да се разхождат постоянно по нощници и домашни роби. — Ела при мен, Роуан Мейфеър — каза тя. — Нека ти разкажа за майка ти. Тя плака, когато те взеха. Всички знаят това. Тя плака и извръща глава, когато те изтръгнаха от ръцете й, и повече не можа да се съвземе.