— И какво мога да ви кажа? Аз съм Ашлар. Талтош. Минаха векове, откакто не съм виждал представител на своя вид. О, сигурно има такива. Чувал съм за тях, дори ги търсех и в някои случаи почти ги откривах. Забележете — почти. Но от векове не съм докосвал същество от моята кръв, както обичат да се изразяват хората. Никога, през цялото това време.
— Вие сте много стар, това ли искате да ми кажете? Нашият живот е мимолетен в сравнение с вашия.
— Е, не ми личи много — отвърна мъжът. — Но съм стар. Дори вече имам бели коси. Но пък откъде да знам колко съм стар всъщност, не зная на колко човешки години се равнява моята възраст. Когато живеех щастливо сред своите, бях твърде млад, за да науча онова, от което се нуждаех по време на дългото си и самотно пътуване. А и Господ не ме е дарил със свръхестествена памет. Като всеки човек, и аз помня само някои неща с удивителна яснота, а други напълно съм забравил.
— От Таламаска знаят ли за вас? — попита Юри. — За мен е изключително важно. Таламаска беше моето призвание.
— И как се промени това?
— Както ви казах, Аарън Лайтнър отиде в Ню Орлиънс. Той е експерт по вещиците. Ние ги изучаваме.
— Това го разбрахме — обади се джуджето. — Давай нататък.
— Тихо, Самюъл, дръж се прилично — каза високият тихо, но много сериозно.
— Не ставай смешен, Аш, този циганин и без това вече е влюбен в теб!
Талтошът бе шокиран и вбесен. Гневът му се разбуни някак красиво. Той тръсна глава и скръсти ръце, сякаш знаеше как да се справи с него.
Колкото до Юри, той бе като зашеметен. Сякаш целият свят му предлагаше само зашеметяващи изненади и разкрития. Беше замаян и наранен, защото изпитваше огромна симпатия към това същество, много по-силна, отколкото към джуджето. Симпатията, която хранеше към Самюъл, бе по-скоро интелектуална.
Извърна се настрани притеснен. Сега нямаше време да разказва историята на собствения си живот — как бе попаднал изцяло под влиянието на Аарън Лайтнър и как му действа силата и властта на подобни мъже. Искаше му се да каже, че в това няма нищо еротично. Но не беше така, имаше еротика, както във всяко друго нещо на света.
Талтошът се взираше студено в джуджето.
Юри продължи разказа си:
— Аарън Лайтнър отиде да помогне на вещиците Мейфеър в тяхната безкрайна битка с този дух Лашър. Той не знаеше откъде идва Лашър, нито какво точно представлява. Знаеше само, че една вещица го е призовала в Донелайт през 1665 година. Чак след като това същество е станало от плът и кръв и е причинило смъртта на много вещици, Аарън Лайтнър го видя и научи от собствената му уста, че е талтош и е живял в плът и преди, по времето на крал Хенри, и че е срещнал смъртта си в Донелайт, в долината, където витаел, докато вещицата не го призовала.
Тази информация не присъства в нито едно досие на Таламаска, поне доколкото ми е известно. Минаха едва три седмици, откакто това създание бе убито, но вероятно новината вече е в някое секретно досие. Щом от Таламаска разбраха, че Лашър се е преродил, ако така може да се каже, те тръгнаха да го търсят за собствените си цели. Вероятно дори най-хладнокръвно са отнели няколко човешки живота. Не съм сигурен. Знам, че Аарън няма никакво участие в техните планове и се чувства предаден от ордена. Затова те питам дали знаят за теб. Има ли информация за теб в техните досиета, защото ако е така, значи са посветени в тайно окултно знание.
— И да, и не — каза високият. — Но ти не лъжеш, нали?
— Аш, опитай се да не говориш небивалици — изръмжа джуджето. То също се бе облегнало назад и късите му дебели крака стърчаха напред от креслото. Беше сплело пръсти върху жилетката от туид, а ризата му бе отворена на врата. Тесните му очички леко просветваха.
— Просто го отбелязвам, Самюъл. Прояви малко търпение. — Високият въздъхна. — Помъчи се сам да не говориш безсмислици. — Погледна раздразнен към дребосъка и после отново се обърна към Юри.
— Нека отговоря на въпроса ти, Юри — изрече името някак много естествено и сърдечно. — Вероятно днес хората в Таламаска не знаят нищо за мен. Нужно е невероятно усилие да се изкопаят историите за нас в архива на ордена, ако такива все още съществуват. Аз самият никога не съм разбирал статуса, нито пък значението на това знание — иначе казано, на досиетата на ордена. Чел съм това-онова преди векове и доста съм се смял на написаното. Но по онова време всяко писмено слово ми изглеждаше наивно и трогателно. Някои ми се струват такива и днес.