— Юри, Аарън Лайтнър е мъртъв — каза жената. — Аз съм Силия, братовчедката на Беатрис. И на Мона. На всички съм братовчедка. Аарън беше убит.
Последва много дълго мълчание. Не знаеше какво да каже. Изведнъж се скова от смразяващ, ужасен страх — страх от значението на тези думи — че никога, никога вече няма да види Аарън, че никога вече няма да говори с него, че Аарън вече го няма.
Опита се да раздвижи устни, но не можа. Направи някакъв безсмислен, нелеп жест с ръка и сграбчи кабела на телефона.
— Съжалявам, Юри. Много се тревожехме за теб. Мона много се притесни. Къде си? Можеш ли да се обадиш на Майкъл Къри? Ще ти дам номера му.
— Добре съм — отвърна тихо Юри. — Имам номера му.
— Мона сега е там. В другата къща. Те ще искат да разберат къде си, как си и как да се свържат с теб.
— Но Аарън… — започна той умоляващо, неспособен да довърши. Гласът му бе съвсем слаб, заглушаван от смазващите емоции, които замъгляваха зрението му и го лишиха от понятие дори за самия себе си. — Аарън…
— Беше прегазен нарочно. Беше тръгнал от хотел „Пончартрейн“, където оставил Беатрис и Мери Джейн Мейфеър. Настанили Мери Джейн там. Беатрис тъкмо влизала във фоайето на хотела, когато чула шума. Двете с Мери Джейн видели всичко. Аарън бил прегазен от колата няколко пъти.
— Значи е убийство — рече Юри.
— Абсолютно. Хванаха онзи, който го е извършил. Някакъв безделник. Наели са го, но не знае кой. Дали му пет хиляди в брой да убие Аарън. Опитвал се от цяла седмица. Вече бил похарчил половината пари.
Юри искаше да затвори. Струваше му се напълно невъзможно да продължи този разговор. Облиза горната си устна и се насили да заговори:
— Силия, моля те, кажи на Мона Мейфеър и на Майкъл Къри, че съм в Англия и съм в безопасност. Скоро ще се свържа с тях. Трябва много да внимавам. Предай съболезнованията ми на Беатрис Мейфеър. Изпращам й цялата си обич.
— Ще им кажа.
Той затвори телефона. И да бе казала още нещо, не я чу. Потъна в тишината. Меките пастелни цветове на спалнята като че успяха да го успокоят за миг. Светлината озаряваше красиво огледалото. Стаята миришеше на чисто.
Отчуждение, липса на вяра както в щастието, така и в останалите. Рим. Аарън идва. Аарън е изличен от живота — не от миналото, а от настоящето и от бъдещето. Напълно.
Не знаеше колко дълго стоя така.
Струваше му се, че е стоял като вкоренен до тоалетката много, много дълго. Усети, че Аш, високият мъж, влезе, но не за да му попречи да говори по телефона.
Топлият му съчувствен глас внезапно успя да се докосне до дълбоката ужасна скръб, която изпълваше Юри.
— Защо плачеш, Юри?
Този въпрос бе изречен с чистотата на дете.
— Аарън Лайтнър е мъртъв — отвърна Юри. — Така и не му се обадих да му кажа, че се опитаха да ме убият. Трябваше да му кажа. Трябваше да го предупредя…
Откъм вратата се чу леко дрезгавият глас на Самюъл:
— Той е знаел, Юри. Знаел е. Нали ми каза как те е предупреждавал да не се връщаш тук, че могат да дойдат за него всеки момент.
— Да, но…
— Не се обвинявай, млади приятелю — рече Аш.
Юри усети как големите паяковидни ръце лягат нежно на раменете му.
— Аарън… Аарън беше мой баща — рече Юри някак монотонно. — Аарън беше мой брат. Аарън ми беше приятел. — Мъката и вината кипяха в него и ужасният страх от смъртта почти го скова. Не можеше да повярва, че този човек вече го няма, че не съществува, но мисълта лека-полека ставаше все по-възможна, по-реална и по-необратима.
Сякаш отново беше дете с майка си, в онова селце в Югославия. Стоеше до трупа й на леглото. Тогава бе познал толкова силна болка; непоносима болка. Стисна зъби, защото се страхуваше, че ще завие нечовешки.
— От Таламаска са го убили — рече той. — Кой друг може да е? Лашър е мъртъв. Не го е сторил той. Те са виновни за всички убийства. Талтошът уби жените, но не и мъжете. Таламаска са го сторили.
— Аарън ли уби талтоша? — попита Аш. — Той ли бе баща му?
— Не. Но той се влюби в една жена и сега и нейният живот е напълно разбит.
Искаше да се заключи в банята. Всъщност не беше наясно какво иска да направи. Да седне на мраморния под със свити колене и да плаче.
Но тези две странни същества нямаше да го пуснат. Загрижени и уплашени, те го завлякоха в дневната и го настаниха на дивана. Високият много внимаваше да не нарани рамото му, а джуджето хукна да приготви чай. Донесе им кекс и бисквити на една табла. Скромна, но пък изкусителна храна.