— Не — отвърна Самюъл. — Ще те убият.
— Не може всички да са замесени. Това е последната ми надежда; те са просто неволни оръдия в ръцете на малцина. Моля те, искам да взема колата и да ида извън Лондон, в метрополията. Трябва да действам сега, преди някой да се усети и да промие мозъците на всички. Разбери, налага се! Трябва да ги предупредя. Та Аарън е мъртъв!
Той замълча. Осъзна, че плаши своите странни приятели. Дребосъкът отново скръсти ръце, някак гротескно, защото бяха твърде къси, а гърдите му — много широки. Набръчканото му чело бе смръщено. Аш просто го гледаше — видимо необезпокоен.
— Какво ви пука на вас! — извика Юри внезапно. — Ти ми спаси живота в планината, но никой не те е молил за това. Защо? Какво съм аз за вас?
Самюъл изсумтя, сякаш искаше да покаже, че не си струва да отговаря. Аш обаче отговори, и то с много нежен глас:
— Може пък и ние да сме цигани, Юри.
Юри не отвърна нищо, но не вярваше, че го правят само от съчувствие. Вече не вярваше на нищо, освен на факта, че Аарън е мъртъв. Представи си Мона, малката червенокоса вещица. Видя красивото й лице и дългата червена коса. Видя очите й. Но не почувства нищо. От все сърце искаше сега да е при него.
— Нищо, аз нямам нищо — прошепна той.
— Юри — обади се Аш. — Моля те, помни какво ти казах. Таламаска не е основана, за да търси талтоши. Можеш да ми вярваш. И макар днес да не знам нищо за Старшите на ордена, в миналото ги познавах. Те не бяха талтоши тогава и не ми се вярва да са такива сега. Какви са според теб сега, Юри — женски от нашия вид?
Говореше бавно и внимателно, но твърдо и убедително.
— Женските талтоши са също така невъздържани и подобни на деца, като мъжките — продължи Аш. — Един женски талтош би отишъл веднага при онзи Лашър. Нищо не би могло да я спре. Защо ще изпращат смъртни мъже да им водят плячката? О, знам, че не изглеждам страховит, но може доста да се учудиш на някои от историите ми. Сега се успокой. Твоите братя и сестри не са оръдия на ордена. Но вярвам, че сам ще се натъкнеш на истината. Не Старшите покваряват целта на Таламаска, не те са искали да хванат това създание, Лашър. Става дума за малка групичка членове на ордена, които са открили тайните на тази древна раса.
Аш замълча и като че секна някаква музика. Той не откъсваше своя търпелив и прям поглед от Юри.
— Сигурно си прав — рече тихо Юри. — Не бих могъл да го понеса, ако не си.
— Ние ще открием истината — каза Аш. — Ние, тримата. И честно да ти кажа, още щом те видях, изпитах към теб само топли чувства и бих ти помогнал и само заради теб самия, и защото съм добър и щедър по душа. Но ще ти помогна и по друга причина. Помня времето, когато Таламаска още не съществуваше, когато имаше само един човек. Помня времето, когато катакомбите, в които се помещава тяхната библиотека, не бяха по-големи от тази стая. Помня и времето, когато имаше само двама членове, а после трима, после петима — после десетима. Помня всичко това, помня и онези, които основаха ордена, аз ги обичах. И разбира се, моята собствена тайна, моята собствена история, е скрита някъде в техните досиета, които вече са преведени на съвременни езици и съхранявани в електронен вид.
— Той иска да каже — обади се Самюъл рязко, но бавно, въпреки че бе доста раздразнен, — че ние не искаме Таламаска да бъде покварена. Не искаме нейната същност да бъде променена. Таламаска знае твърде много за нас, за да позволим подобно нещо. Те знаят много за много неща. За мен това не е толкова въпрос на лоялност, а на желание да бъдем оставени на мира.
— Аз обаче говоря точно за лоялност — рече Аш. — Говоря за любов и благодарност. Говоря за много неща.
— Да, вече го разбирам — каза Юри. Чувстваше се все по-уморен — естествен резултат от силните вълнения, неизбежното спасение — оловна, тежка умора, жажда за сън.
— Ако те знаят за мен — тихо рече Аш, — тогава тази малка група ще ме потърси, както е търсила и Лашър. — Направи лек успокоителен жест. — Хората са го правили и преди. Всяка огромна сбирка от знание е опасна. Защото всяко скрито знание може да бъде откраднато.
Юри бе започнал да плаче. Безмълвно. Сълзи така и не потекоха. Очите му обаче бяха пълни с тях. Взираше се в чашата с чай. Така и не бе отпил и чаят вече бе студен. Взе ленената салфетка, разгърна я и избърса очите си. Тя беше доста груба, но не му пукаше. Беше гладен, сладкишите на таблата изглеждаха апетитни, но не искаше да ги яде. Някак бе неуместно да яде след подобна новина.