Любовта му към нея бе също такова чудо като всичко останало, което й се бе случило, като всичко, което се бе случвало на всеки в тази къща. Роуан имаше чувството, че е пуснала корени тук, че е свързана с това място както с никое друго, дори със „Сладката Кристин“, докато смело минаваше през Голдън Гейт. Чувстваше някаква непоклатима увереност, че тук е нейният дом и че винаги ще бъде така. Сега, докато се взираше в чинията си, тя си спомни деня, в който с Майкъл обикаляха къщата, когато отвориха бюфета и откриха стария китайски порцелан и среброто.
И все пак всичко това можеше да изчезне, да бъде заличено от света, от горещия дъх на ада. Какво й бе казала преди няколко часа нейната нова приятелка Мона Мейфеър? „Роуан, още нищо не е свършило.“
Не, не е свършило. А Аарън? Дали изобщо се бяха обадили в метрополията, за да съобщят на старите му приятели за случилото се, или щеше да бъде погребан тук от новите си приятели и новите си роднини?
Лампите над камината блеснаха ярко. Навън обаче още не бе мръкнало. През клоните на лавровишната се виждаше небето — приказно пурпурно. Стенописите озаряваха с успокояващите си багри сумрачната стая, а във величествените дъбове, които можеха да те успокоят така, както нито едно човешко същество, запяха цикади. Топлата пролет нахлу в стаята през отворените прозорци. Отворени бяха и прозорците на салона, вероятно и тези от другата страна — към неизползвания вече басейн, и онези към градината гробище, където лежеше тялото на единственото й дете.
Майкъл изпи остатъка от втората си бира и смачка кутийката както винаги. После я постави внимателно на масата, сякаш масивната тежка мебел изискваше подобно уважение. Още не поглеждаше към Роуан. Взираше се навън към клоните на лавровишната, които брулеха колоните на портика и стъклата на горните прозорци. Може би гледаше пурпурното небе. Може би слушаше хора на скорците, които в този час се спускаха на големи ята, за да погълнат цикадите. Това бе танц на смъртта — цикадите се щураха от дърво на дърво, а птиците криволичеха из нощното небе. Танц на смъртта, в който един вид изяждаше друг.
— Да, всичко се свежда до това, скъпа моя — бе казала в деня на пробуждането си, нощницата й бе покрита с кал, ръцете й — също. Стоеше боса до току-що изкопания гроб. — Това е всичко, Емалет. Всичко е въпрос на оцеляване, дъще.
Част от нея искаше да се върне при гробовете в градината, при желязната масичка под дървото, при страховития танц на крилатите създания високо в небето, които караха ярката виолетова нощ да ехти от техните спорадични и красиви песни. Част от нея обаче не смееше да го стори. Ако отидеше там и седнеше до масата, може би щеше да отвори очи и да види, че нощта си е отишла, а после още една… И тогава сигурно щеше да трябва да се случи нещо толкова грозно и ужасно като смъртта на Аарън, за да я върне към действителността. Някой пак да й каже: „Събуди се, те се нуждаят от теб. Ти знаеш какво трябва да се направи“. Дали самият Аарън се бе появил за част от секундата, безплътен и благ, за да прошепне това в ухото й? Не, не бе нищо толкова лично или пък така ясно.
Тя погледна към съпруга си. Той се бе отпуснал в стола, мачкаше безпомощната кутия от бира и я превръщаше в нещо кръгло и почти плоско. Очите му все още не се откъсваха от прозорците.
За нея той бе едновременно страховит и неописуемо привлекателен. А ужасната, срамна истина бе, че огорчението и страданията го бяха направили дори още по-привлекателен; бяха го патинирали великолепно. Вече не изглеждаше невинен, така несъответстващ на мъжа, който се криеше в него. Не, вътрешността се бе просмукала през хубавата кожа и го бе променила напълно. Беше придала някаква свирепост на лицето му, както и множество меки и вечно менящи се полусенки.
Печални цветове. Той веднъж й бе споменал нещо за печалните цветове в онова блажено време в началото, преди да разберат, че детето им ще бъде чудовище. Беше й казал, че когато във Викторианската епоха са боядисвали къщите, те са използвали „печални“ цветове. По някакъв начин са потъмнявали цветовете; „печални“ означаваше мрачни, приглушени, комплексни. Викторианските къщи из цяла Америка били боядисвани така. И това му харесваше — кафеникавочервеното, сиво-зеленото и металносивото. За пепелявия сумрак обаче трябваше да се измисли някакво друго име, за наситенозеления мрак също, за сенките, които витаеха около виолетовата къща с нейните ярки капаци на прозорците.
Сега тя си мислеше дали той е печален. Това ли се бе случило с него? Или пък трябва да се намери друга дума за този по-мрачен и все пак някак по-дързък поглед в очите му, за начина, по който лицето му се бе отпуснало леко, и все пак нито за момент не изглеждаше злобно или грозно.