Отиде до нея и внезапно я сграбчи за голите ръце. Пръстите му се впиха в плътта й.
— Не, недей! — изпищя тя, като направи опит да потисне гласа си. Знаеше колко грозно звучи, колко е изпълнен със страх. — Не ме удряй, предупреждавам те. Той го правеше постоянно, постоянно. Ще те убия, ако ме удариш!
Тя се отскубна от него и се обърна настрани, изпълзя по леглото и тръгна към банята, където студеният мрамор по пода изгори краката й.
Да го убие! Боже, ако не се спре, ако не успее да се въздържи, наистина ще го убие със силата на ума си. Ще убие Майкъл!
Колко пъти се бе опитвала да убие така Лашър, да изстреля към него цялата си омраза, да го убие, да го убие, а той само се смееше. Е, този мъж обаче щеше да умре, ако запратеше невидимия си гняв към него. Щеше да умре както останалите, които бе убила — да, защото това бяха гнусни, истински убийства. Те бяха съсипали живота й, те я бяха довели в тази къща.
Завладя я ужас. В стаята беше съвсем тихо. Тя се обърна бавно и погледна през вратата. Той седеше на леглото и я гледаше.
— Трябва да се страхувам от теб, но не се страхувам — каза Майкъл. — Страхувам се само от едно — че ти не ме обичаш.
— О, но аз те обичам — каза тя. — Винаги съм те обичала. Винаги.
Раменете му увиснаха за миг, но само за миг, после той се извърна настрани. Болеше го, но никога вече нямаше да е така уязвим, никога. Никога вече нямаше да излъчва такава чиста нежност.
„А аз ще те нараня отново“, помисли си тя.
Прииска й се да иде при него, да поговорят, да го прегърне отново. Да поговорят като в първия ден, когато се събуди и погреба собствената си дъщеря — единствената дъщеря, която щеше да има — под дъба. Искаше й се отново да му открие огромната си любов, безрезервно, изцяло, без никакъв страх.
Но това сега й изглеждаше така невъзможно, както й бе невъзможно да проговори след онзи ден.
Вдигна ръце и ги прокара грубо през косата си. После посегна към кранчетата на душа почти механично.
Щом водата рукна, тя отново можеше да мисли трезво. Шумът бе приятен, а топлината прелестна.
Имаше невероятно много дрехи и не можеше да избере. Изобилието в гардеробите бе направо объркващо. Накрая откри старите си меки вълнени панталони от Сан Франциско и ги обу, облече и един свободен и тежък на вид памучен пуловер.
Пролетната нощ бе доста хладна. Пък и беше приятно да облече отново дрехите, които бе обичала. Кой ли бе купил всички останали красиви неща?
Среса косата си и затвори очи. Помисли си: „На път си да го изгубиш, и то с основание, ако не поговориш с него сега, ако не му обясниш, ако не се пребориш с инстинктивния си страх от думите, ако не отидеш при него“.
Остави четката. Той стоеше на прага. Така и не бе затворила вратата на банята. Погледна го — беше спокоен и това й донесе огромно облекчение. За малко да заплаче. Но това щеше да е крайно егоистично.
— Обичам те, Майкъл — рече тя. — Мога да изкрещя това от покрива. Никога не съм преставала да те обичам. Всичко стана заради суетата и високомерието ми; а мълчанието ми, мълчанието ми беше неуспешен опит да излекувам душата си, да я укрепя или може би просто необходимост да се откъснеш от всичко, каквото душата изпитва, сякаш е някакъв жив егоистичен организъм. — Той я слушаше напрегнато, леко смръщен, лицето му бе спокойно, но вече не така невинно както преди. Очите му бяха огромни и блестящи, но твърди и премрежени от мъка.
— Не знам как мога да те наранявам точно сега, Роуан — каза той. — Не знам, наистина.
— Майкъл…
— Не, остави ме да довърша. Знам какво ти се е случило. Знам какво е направил той. И не мога да повярвам, че те обвинявам, че ти се ядосвам, че те наранявам така. Не знам как мога да го правя!
— Недей, Майкъл, недей или ще ме разплачеш.
— Роуан, аз го убих — рече той шепнешком, както повечето хора говорят за смъртта. — Убих го и все пак това не е достатъчно! Аз… аз…
— Не, не казвай нищо повече. Прости ми, Майкъл, прости ми заради себе си и заради мен. Прости ми. — Тя се наведе напред и го целуна. Остави го без дъх нарочно, за да не може да говори. И този път, когато той я прегърна, тя усети старата нежност, старата сгряваща топлина, огромната сладост, която я караше да се чувства защитена, както когато правиха любов за първи път.
Сигурно имаше нещо по-хубаво от това да потъне в прегръдките му сега, от това да бъде близо до него. Сигурно имаше, но тя не можеше да си представи какво е — със сигурност не беше силата на страстта. Нея също я имаше, за да й се наслаждават отново и отново, но това, което изпитваше сега, не бе познала с никое друго същество на тази земя!