Накрая той се отдръпна, събра ръцете й в своите, целуна ги и я озари с момчешката си усмивка — една от онези усмивки, които тя смяташе, че няма да види отново. После примигна и каза с пресекващ глас:
— Ти наистина още ме обичаш, нали, скъпа?
— Да — отвърна тя. — Явно съм се научила как става и ще ме държи до гроб. Ела с мен навън, под дъба. Искам да постоя при тях за малко. Не знам защо. Ние с теб сме единствените, които знаем, че те са там заедно.
Измъкнаха се през задното стълбище и минаха през кухнята. Охранителят при басейна само им кимна. В двора бе тъмно. Спряха до металната масичка и Роуан се притисна към Майкъл, сякаш за да намери опора. „Да, сега е така, но после ще ме намразиш отново — помисли си тя. — Да, ще ме намразиш.“
Целуна го по косата, по бузата, потърка чело в наболата му брада. Чувстваше дъха му, дълбок и мощен.
„Ще ме намразиш — помисли си отново. — Но кой друг би могъл да открие убийците на Аарън?“
Пет
Самолетът се приземи на летището в Единбург в 11 вечерта. Аш дремеше, долепил лице до прозореца. Видя фаровете на колите, които се приближаваха към тях — все черни немски лимузини, които щяха да го отведат заедно с малкия му антураж по тесните пътища към Донелайт. Вече никой не яздеше дотам и Аш бе доволен от това, не защото не обичаше ездата през опасните планини, а защото искаше да стигне там възможно най-бързо.
Съвременният живот го бе направил нетърпелив. Колко пъти досега бе тръгвал към Донелайт, решен да види отново мястото на най-трагичните си загуби и да преосмисли съдбата си отново? Понякога пътят до Англия и оттам за Шотландия му отнемаше години. Друг път стигаше само за няколко месеца.
Сега този преход бе въпрос на часове. И той бе доволен от това. Защото не пътуването бе трудната и пречистваща част, а самото посещение.
Изправи се, щом грижовното момиче Лесли, което го придружаваше още от Америка, донесе палтото му, едно сгънато одеяло и дори възглавница.
— Спи ли ти се, скъпа? — попита той нежно. Прислужниците в Америка го озадачаваха. Понякога вършеха странни неща. Нямаше да се учуди и ако се бе преоблякла с пижама.
— За вас са, господин Аш. Пътуването ще трае почти два часа. Помислих си, че ще имате нужда от това.
Той й се усмихна, когато се размина с нея. Какво ли значеше всичко това за нея? Тези нощни пътешествия към далечни земи? Шотландия сигурно й се струваше просто едно от местата, които той посещаваше заедно с нея или друг от колегите й. Никой не се досещаше какво означава всъщност тази страна за него.
Щом стъпи на металната стълба, вятърът го изненада. Тук беше по-студено, отколкото в Лондон. Пътуването му го отвеждаше от един леден цикъл в друг. С детско нетърпение и леко съжаление той тъгуваше за топлината на лондонския хотел. Мислеше си за циганина, който спеше красиво на възглавницата — строен, слаб, смугъл, с ярка уста и катраненочерни вежди и мигли, извити нагоре като на дете.
Закри очите си с ръка и забърза по металната стълба към колата.
Защо децата имаха такива дълги мигли? И защо по-късно ги губеха? Дали имаха нужда от допълнителна защита? Така ли беше и при талтошите? Не можеше да си спомни нищо от онова, което бе знаел навремето, от детството си. Все пак и талтошите имаха детство.
— Изгубено знание. — Тези думи го спохождаха толкова често; не помнеше време, в което да не ги е знаел.
Това завръщане си беше агония, отказът му да продължи напред, без да проведе горчива консултация със своята препълнена душа.
Душа. Ти нямаш душа, или поне така твърдяха тогава.
Видя през затъмненото стъкло как младата Лесли се настанява на седалката пред него. Беше доволен, че е сам в задната част на колата. Сега щеше да е непоносимо за него да стои до човек, да слуша човешки говор, да усеща мириса на човешка жена — така хубава и млада.
Шотландия. Уханието на горите, на морето и на вятъра.
Колата потегли плавно. Шофьорът беше опитен. И слава богу. Нямаше да понесе да се клатушка насам-натам чак до Донелайт. За миг видя яркото отражение на фаровете на втората кола — в нея бяха охранителите му, както винаги.
Внезапно го обзе ужасно предчувствие. Защо се подлагаше на това мъчение? Защо отиваше в Донелайт? Защо ще се катери по планината, за да види онези светилища на миналото? Затвори очи и за секунда мярна красивата червенокоса вещица, в която Юри бе влюбен до уши. Видя зелените й очи да се взират в него от снимката и смешната детска панделка на червените коси. Юри, ти си глупак!