Теренът стана по-неравен и той усети, че има опасност да падне. Но дърветата се издигаха като високи балюстради и му помагаха да се закрепи, помагаха му да продължи напред.
Най-сетне се обърна и откри пътеката, която познаваше — виеше се между два не много стръмни склона, обрасли със стари, недокоснати през вековете дървета.
После пътечката се спускаше в малка долчинка, осеяна с остри камъни, които нараниха краката му и го накараха да изгуби равновесие. Тръгна отново нагоре. Склонът изглеждаше невъзможен за изкачване, но той знаеше, че вече го е изкачвал преди и бе сигурен, че волята му ще надделее над доказателствата, предоставяни от сетивата.
Накрая излезе на малка полянка и се загледа в далечината, в извисяващия се над всичко наоколо връх. Тук дърветата растяха така нагъсто, че пътеката се губеше. Но той все пак продължи, като разкъса малък храсталак по пътя си. Щом се обърна надясно, видя далече под себе си, отвъд една дълбока клисура, водите на езерото. Те сияеха бледи на лунната светлина, а отвъд тях, на високото, се издигаха руините на катедралата.
Дъхът излетя от гърдите му. Не бе предполагал, че са я построили отново толкова голяма. Взря се в развалините и успя да различи кръстовидния план на църквата, или поне така му се стори. Видя и четвъртитите палатки, сградите и няколко блещукащи светлинки, големи колкото връхчета на топлийки. Облегна се на скалата и надникна отвъд нея, за да види своя свят, без изобщо да се страхува, че може да падне.
Добре знаеше какво е да падаш, да падаш до безкрай, да посягаш във въздуха, да пищиш и да не можеш да спреш летежа си; безпомощното ти тяло набира скорост от собствената си тежест и неумолимо се приближава към каменистия терен долу.
Палтото му беше разкъсано. Обувките бяха пълни със сняг.
За миг уханията на тази земя го обгърнаха така, че той изпита почти еротично удоволствие, стисна се за слабините и по цялото му тяло се разляха тръпки на наслада.
Затвори очи и се остави на ласката на безобидния вятър.
Беше близо, съвсем близо. Трябваше само да продължи нагоре и да завие при онази сива канара, която се виждаше там, точно под пълната луна. За миг облаците може би щяха да закрият светлината, но това нямаше да му попречи.
Дочу далечен звук. Помисли, че си е въобразил. Но пак го чу — нисък тътен на барабани, пронизително и монотонно виене на гайди, печално и лишено от ритъм и мелодия. Това го хвърли в паника. Звукът ставаше все по-силен или пък той самият лека-полека си позволяваше да го чува все по-ясно. Вятърът също набра мощ, после отмря; барабаните се чуваха ясно от подножието на склона, гайдите виеха. Той отново се опита да види плана на постройките долу, но не различи нищо. Стисна зъби и запуши ушите си с длани, за да се спаси от звука.
Пещерата. Давай. Върви в пещерата. Отдалечи се от барабаните. Какво общо имат те с теб? Ако знаеха, че си тук, нямаше ли да свирят мелодия, която да те привлече? Дали изобщо помнеха тези мелодии?
Той продължи напред и все по-нагоре, заобиколи канарата, като прекара ръце по каменната й повърхност. Пещерата бе няколко метра по-нагоре. Входът й бе обрасъл с растителност и скрит за очите на всеки друг. Той обаче добре познаваше каменното струпване върху нея. Изкачи се по-нагоре, крачеше широко и стабилно. Вятърът свиреше между боровете.
Навлезе в гъсталака и малките клончета изподраха лицето и ръцете му. Но не му пукаше за това. Най-сетне пристъпи в мрака и се свлече до стената на пещерата, като дишаше тежко. Отново затвори очи.
Нито звук не достигаше до него тук. Само вятърът пееше и милостиво заглушаваше далечните барабани и грозния им тътен.
— Тук съм — прошепна той. Тишината се отдръпна от него и вероятно се спотаи в най-дълбоките недра на пещерата. Все пак отговор не идваше. Дали щеше да посмее да изрече името й?
Пристъпи плахо напред, после още веднъж. Продължи, като се опираше в стените. Косата му се докосваше в тавана на пещерата, докато проходът не се разшири и ехото от стъпките му подсказа, че и таванът се издига нагоре. Не виждаше обаче нищо.
За миг го обзе страх. Дали не бе вървял със затворени очи; не знаеше. Може би просто се бе оставил на ръцете и слуха да го водят. А сега, щом отвори очи, нямаше светлина, която да ги привлече — само мрак. Така се изплаши, че щеше да падне. Усещаше, че не е сам. Но не искаше да тича, не искаше да се катери като някоя изплашена птичка — тромаво и унизително, вероятно дори с опасност да се нарани.