Долови миризмата на горяща плът, но тя не бе истинска; бе само спомен. Дори можеше да чуе писъците.
„Проклет да си, Ашлар!“
А химните, о, да, химните на новия език, на езика на римляните, и вонята, вонята на поглъщаната от огъня плът!
Силен писък разкъса глъчката на барабаните; музиката спря. Само един барабан продължи ритъма си.
Ашлар осъзна, че той е изпищял и те са го чули. Бягай, но защо? Защо? Къде? Вече не се налага да бягаш. Ти вече не принадлежиш на това място! Никой не може да те принуди да останеш тук.
— Талтош! — извика груб глас.
Факлите започнаха да се приближават.
Сега той вече виждаше ясно лицата им, докато те го обграждаха отвсякъде и се взираха нагоре с факли в ръце. Пламъците запращаха грозни сенки по очите и бузите им, по малките им усти. А миризмата, миризмата на горяща плът, идваше от факлите!
— Господи, какво сте сторили! — просъска той и стисна юмруци. — Нима сте ги потопили в мазнината на непокръстено дете?
Долетя грозен див смях, после още един и накрая се извиси цяла стена от звуци, която като че се сключваше около него.
Той започна да се върти във всички посоки.
— Окаяници! — просъска отново, така гневен, че вече нехаеше за собственото си достойнство и за неизбежно разкривеното му от гнева лице.
— Талтош — произнесе един от тях, като се приближи по-близо. — Талтош.
Виж ги само, виж ги на какво приличат. Той стисна още по-силно юмруци, готов да се защитава, да ги размахва на всички посоки и да ги удря, ако трябва.
— Точно така, Ейкън Дръм! — извика той, щом разпозна един старец със сива брада, която се спускаше чак до земята като покрит с кал мъх. — И Робин, и Рогард, виждам ви.
— Ашлар!
— Да, и Фейн, и Ургарт. Виждам те, Раннох! — И чак сега осъзна, че сред тях няма никакви жени! В него се взираха само мъжки лица, които познаваше, но нямаше никакви вещици, които да врещят с протегнати напред ръце. Сред тях нямаше никакви жени!
Той започна да се смее. Нима бе възможно? Да, така беше! Тръгна напред и ги принуди да отстъпят. Ургарт замахна към него с факлата да го удари или просто да го освети по-добре.
— Ооо, Ургарт! — извика Ашлар и посегна към него, без да се страхува от пламъка — сякаш да сграбчи дребосъка за гърлото и да го отлепи от земята.
Те се разпръснаха с гърлени викове в мрака. Бяха мъже, само мъже. Мъже, и то не повече от четиринайсет души. Най-много. Само мъже. О, за бога, защо Самюъл не му беше казал това?
Той се свлече бавно на колене. И започна да се смее. Накрая се отпусна по гръб на горския под, за да може да вижда нагоре през клоните на боровете, към звездите, пръснати разкошно над руното на облаците, и към луната, която плаваше нежно на север.
Но той трябваше да знае. Трябваше да се досети. Трябваше да се досети още предния път, когато дойде тук. Тогава жените бяха стари и болни, хвърляха камъни по него и се втурваха напред с писъци.
Беше подушил смъртта около тях. Подушваше я и сега, но това не бе кървавата миризма на жени. Това бе сухата, кисела миризма на мъже. Той се обърна по корем и отпусна лице на земята. Отново затвори очи. Чуваше ги как се щурат около него.
— Къде е Самюъл? — попита един от тях. — Кажи му да се върне.
— Ти защо дойде? Да не би вече да си освободен от проклятието?
— Не ми говори за проклятието! — извика той. Седна и магията се развали. — Не ми говори, нищожество. — И този път наистина посегна и взе факлата от ръцете на дребния мъж. Доближи я към себе си и помириса — нямаше съмнение, беше намазана с човешка мазнина. Хвърли я с отвращение.
— Вървете в ада, проклети изчадия! — извика той.
Един от тях го удари по крака, а друг хвърли камък, който раздра леко бузата му. Към него полетяха пръчки.
— Къде е Самюъл?
— Той ли те изпрати тук?
После се чу силният кикот на Ейкън Дръм.
— Имахме си вкусен циганин за вечеря, докато Самюъл не го отнесе на Ашлар!
— Къде е нашият циганин? — изпищя Ургарт.
Смях. Викове, писъци, подигравки. Кикот и проклятия.
— Дано дяволът те отнесе у дома парче по парче! — изпищя Ургарт. Барабаните отново забиха. Джуджетата ги удряха с юмруци, гайдите отново завиха ужасната си мелодия.
— Дано се продъните в ада всички — извика Аш. — Защо ли не ви изпратя там още сега?
Той се обърна и затича отново, без да е съвсем сигурен за посоката. Но се спускаше по склона и това бе достатъчно. Водеше се единствено от хрущенето под краката си, от пукането на храстите и въздуха, който го обливаше — вече не бе в плен на техните барабани, на гайдите им, на присмеха им. Много скоро вече нямаше да чува музиката, нито гласовете.