Роуан сведе глава, докато изгасяше цигарата. Един кичур пепеляворуса коса падна над скулата й. Лицето й бе много слабо и невероятно драматично. Сякаш болестта и мъката го бяха направили така изпито, заради което кинозвездите и моделите биха гладували до смърт.
Мона не можеше да съперничи на този вид красота. Тя беше с червена коса и закръглена, такава щеше да си остане. Ако не харесваш това, значи няма да харесаш и Мона. Роуан се изсмя тихо.
— Откога го правиш? — попита Мона, като отпи глътка от кафето. Точно бе изстинало колкото трябва. Великолепно. След две минути щеше да е твърде студено. — Откога ми четеш мислите? Постоянно ли го правиш?
Това хвана Роуан неподготвена, но като че я развесели.
— Не, не го правя постоянно. По-скоро става на проблясъци, когато ти си заета с нещо друго или пък си потънала в мисли. Сякаш внезапно запалваш клечка кибрит.
— Аха, хубаво. Разбирам какво имаш предвид. — Мона отпи от портокаловия сок — беше вкусен, студен. За миг чак главата я заболя от студа. Опита да не се втренчва с обожание в Роуан. Все едно да си влюбен в учител — нещо, което никога не й се беше случвало.
— Когато ме погледнеш — започна Роуан, — не мога да прочета нищо. Вероятно зелените ти очи ме заслепяват. Не забравяй да се възползваш от тях. Съвършена кожа, червена коса — дълга и великолепно гъста, и огромни зелени очи. А и тази уста, тялото. Не, мисля, че в момента имаш доста смътна представа за себе си. Сигурно защото си по-заинтригувана от други неща — от наследството, от случилото се с Аарън, от това дали Юри ще се завърне?
Тези думи нахлуха в съзнанието на Мона и веднага избледняха. Никога не се бе задържала пред огледалото повече от необходимото. Даже тази сутрин не се бе поглеждала изобщо.
— Виж, нямам много време — рече Роуан и плесна с ръце по масата. — Ще говоря направо.
— Да, моля — отвърна Мона.
— Напълно разбирам защо си избрана за наследница. Между нас няма никаква враждебност. Ти си най-прекрасният избор. Разбрах това инстинктивно още щом започнах да осъзнавам какво става. Но Райън ми изясни въпроса напълно. Изследванията са готови. Ти си най-надарената дъщеря. Интелигентна, стабилна и упорита. В перфектно здраве. А, да, имаш и онези допълнителни хромозоми, но те са в гените на Мейфеър от векове. Няма причина да мислим, че ще се повтори онова, което се случи по Коледа.
— Да, и аз така смятам — рече Мона. — Освен това няма да се омъжа за човек с тези гени, нали? Влюбена съм в мъж, който не е от семейството. О, знам, че мислиш, че това може да не е за дълго, но имам предвид, че за момента не съм се забъркала с човек с тези страховити хромозоми.
Роуан се позамисли и кимна. Сведе поглед към чашата с кафе, после вдигна глава, отпи последната глътка и постави чашата встрани.
— Не храня и никаква неприязън към теб заради случилото се с Майкъл. Трябва да разбереш това.
— Трудно ми е да го повярвам. Защото мисля, че направих нещо лошо.
— Безразсъдно, може би, но не и лошо. Пък и мисля, че разбирам какво точно е станало. Майкъл не говори за това. Нямам предвид самото прелъстяване, а ефектът от него.
— Ако наистина съм го излекувала, значи няма да ида в ада заради това — каза Мона и се усмихна тъжно. В гласа й имаше нещо повече от вина и ненавист към самата нея и тя го знаеше. Но пък така й олекна, че не можеше да го изрази с думи.
— Ти го излекува и вероятно това е било предназначението ти. Някой ден може да си поговорим за твоите сънища, за грамофона, който се е появил в салона.
— Значи Майкъл ти е казал.
— Не, ти ми каза. Постоянно мислиш за това, спомняш си валса от „Травиата“, призрака на Жулиен, който ти казва да го направиш. Но това не е важно за мен. Просто искам да не се тревожиш дали те мразя. Трябва да бъдеш силна, нали си наследницата, особено при настоящата ситуация. Не може да се притесняваш за глупости.
— Да, права си. Ти наистина не ме мразиш. Зная го.
— Можеше да го разбереш и по-рано — каза Роуан. — Ти си по-силна от мен. Да четеш мислите и да разгадаваш емоциите на хората си е почти измама. Като дете мразех това. Плашеше ме. То плаши повечето надарени деца. Но по-късно се научих да го използвам неусетно, почти несъзнателно. Изчакай секунда, след като някой ти е говорил нещо, особено ако е объркващо. Изчакай и ще разбереш какво чувства той.
— Права си, така е, опитвала съм.
— Ще става все по-лесно и по-силно. Мисля дори, че с това, което вече знаеш, за теб ще е по-лесно. Мен ме смятаха за отвратително нормална, за способен ученик със страст към науката, израснах обградена от лукс, имах всички придобивки на единствено дете на богати родители. А ти знаеш коя си.