— Ние вече не сме отделни личности, Стюарт — рече Марклин. Гледаше към града и усещаше, че и двамата са приковали поглед в него. — Когато се събрахме заедно, ние се сляхме в една личност, която никой от нас не познава достатъчно. Изцяло друго същество, на което трябва да бъде дадено различно име, защото е нещо повече от сбора от нас тримата. Вероятно ще трябва да се научим да го контролираме по-добре. Но да го унищожим точно сега? Не, не можем да го сторим. Ако го направим, всеки ще предаде останалите. Това е горчива истина, но смъртта на Аарън няма никакво значение.
Бе изиграл последната си карта. Бе изрекъл най-лошото от всичко, което можеше да изрече. Под камшика на ледения вятър, без да осъзнава какво говори, оставил се изцяло на инстинкта си. Най-сетне погледна към своя учител и към приятеля си и видя, че са впечатлени от думите му, вероятно много повече, отколкото се бе надявал.
— Да, именно това отделно, четвърто същество, уби моя приятел — каза Стюарт тихо. — В това си прав. А ние тримата знаем, че властта и бъдещето на това четвърто същество са невъобразими.
— Точно така — промърмори Томи.
— Смъртта на Аарън обаче е нещо ужасно, ужасно! Никога не смейте да ми говорите за нея така и никога, никога не говорете за нея така пред когото и да било.
— Съгласни сме — рече Томи.
— Моят невинен приятел, който се опитваше единствено да помогне на семейство Мейфеър — прошепна Стюарт.
— Никой в Таламаска не е наистина невинен — отбеляза Томи.
Стюарт като че се сепна, за миг разгневен, но се замисли върху това просто изявление.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че никой не може да придобива знание, без то да го промени. Той е принуден да действа съгласно това знание — или за да му попречи да промени и останалите, или за да се постарае да го предаде на тях. Аарън знаеше това. Таламаска е злина по природа; това е цената, която плаща за своите библиотеки, архиви и записи. Също като Господ, който знае, че някои от неговите творения ще страдат, а други ще побеждават, но не им споделя това знание, нали? Таламаска е по-зла дори от това Върховно същество, защото не е създала нищо.
„Така е“, помисли си Марклин, само дето не смееше да каже това пред Стюарт, защото се страхуваше от отговора му.
— Вероятно си прав — рече старецът под нос. Звучеше като пораженец или като отчаян човек, който е готов на всякакъв компромис.
— Това е някакво стерилно духовенство — каза Томи, гласът му отново бе лишен от всякаква емоция. Той забърса с пръст тежките си очила. — Олтарите са празни, статуите са прибрани в склада. Целта на изследователите е самото изследване.
— Не казвай нищо повече.
— Нека поговорим за нас тогава — рече Томи. — Ние не сме стерилни, ние ще станем свидетели на свещения съюз, ще чуем гласовете на паметта.
— Да — каза Марклин, неспособен да сдържа емоциите си като Томи. — Да, ние сега сме истински жреци! Истински посредници между земята и неведомите сили. Ние притежаваме и словото, и силата. Отново настъпи тишина.
Дали Марклин някога щеше да успее да ги свали от този хълм? Той бе победил. Отново бяха заедно, копнееше за топлината на „Джордж и пилигримите“. Копнееше за топла супа и ейл, за светлината на огъня. Искаше да празнува. Отново бе обзет от въодушевление.
— А Теса? — попита Томи. — Какво става с Теса?
— Нищо ново — отвърна Стюарт.
— Тя знае ли, че мъжкият талтош е мъртъв?
— Никога не е знаела, че е жив — рече Стюарт.
— О!
— Ела, учителю — обади се Марклин. — Нека слезем долу в хотела. Нека вечеряме заедно.
— Да — рече Томи, — твърде измръзнали сме, за да продължим този разговор.
Започнаха да се спускат надолу, Томи и Марклин поддържаха Стюарт по разкаляната земя. Когато стигнаха до колата му, предпочетоха да се качат в нея, вместо да продължат пеша.
— Всичко е много хубаво — рече Стюарт, като даде ключовете на Марклин. — Но аз искам да ида до Чалис Уел, както правя винаги.
— Но защо? — учуди се Марклин, като се опита да говори тихо и уважително, за да изрази обичта си към него. — Нима ще измиеш кръвта от ръцете си в Чалис Уел? Та там водата вече е кървава, учителю.