Стюарт се засмя горчиво.
— Но това е Христовата кръв, нали така? — рече той.
— Това е кръвта на осъдените — рече Марклин. — Ще идем до кладенеца след вечеря, точно преди да мръкне. Обещавам ти.
Осем
Майкъл каза на Клем да излезе през предната порта. Той сам щял да изнесе куфарите. Това не бе ваканция, на която вземаш купища багаж.
Погледна в дневника си, преди да го затвори. Имаше доста дълъг пасаж за неговата лична философия, записан в нощта на Марди Грас, преди дори да е мечтал, че по-късно ще се събуди от печалния звук на грамофон или пък от образа на Мона, която танцува като нимфа, облечена с бялата нощница. Панделка в косата, свежа и уханна като топъл хляб, като прясно мляко, като ягоди.
Не, сега не можеше да мисли за Мона. Чакаше обаждане от Лондон.
Освен това искаше да прочете отново онзи пасаж:
„… В края на краищата предполагам, че вярвам и в това, че вътрешният мир може да бъде постигнат дори пред лицето на най-големия ужас, дори след най-страшната загуба. Може да бъде постигнат чрез вяра в промяната и чрез вяра в свободната воля и случайността, чрез вяра в нас самите и в това, че пред лицето на голямо бедствие по-често вземаме правилното решение.“
Шест седмици бяха минали от нощта, когато бе написал тези мисли — болен и печален. Тогава бе затворник в тази къща, както и до този настоящ момент.
Затвори дневника. Пъхна го в кожената чанта, нарами я и хвана куфарите. Тръгна надолу по стълбите, леко нервен от това, че няма свободна ръка, с която да посегне към перилата. Но бързо си напомни, че вече няма да се чувства замаян, че вече не е така слаб.
Е, ако пък не беше прав, поне щеше да умре, докато върши нещо полезно.
Роуан говореше с Райън до портата. Мона също бе там със сълзи в очите. Гледаше го с още по-силна преданост. Изглеждаше възхитително в коприна, както и във всичко друго; когато я погледна сега, видя онова, което Роуан бе забелязала първа и което преди бе личало и в нея самата — леко подуване на гърдите, порозовяване на бузите, блясък в очите, както и някак по-различен ритъм и на най-леките движения.
Моето дете.
Веднага й беше повярвал, когато му каза. Щеше да се притеснява за чудовища и гени, когато му дойдеше времето. Щеше да мечтае за син или дъщеря, когато възможността за това станеше реална.
Клем бързо пое куфарите от ръцете му и ги изнесе през отворената порта. Майкъл харесваше новия шофьор много повече от предишния, харесваше чувството му за хумор и деловитостта му. Напомняше му за едни музиканти, които някога бе познавал.
Багажникът на колата бе затворен. Райън целуна Роуан и по двете бузи. Чак сега Майкъл чу думите му:
— … и всичко друго, което можеш да ми съобщиш.
— Тази ситуация няма да трае дълго, но не си и помисляй да отпращаш охраната. Не позволявай на Мона да излиза сама при никакви обстоятелства.
— Ами, оковете ме за стената — обади се Мона и сви рамене. — Сигурно щяха да оковат и Офелия, ако не се бе удавила в потока.
— Кого? — попита Райън. — Виж, Мона, досега се справях със ситуацията съвсем добре, а и като се вземе предвид, че си едва на тринадесет…
— Замълчи, Райън — отвърна Мона. — Никой не се справя по-добре от мен. — Тя се насили да се усмихне. Райън я наблюдаваше объркано.
Ето това е моментът, помисли си Майкъл. Нямаше да издържи дълго на тези мейфеърски сбогувания. А в момента Райън бе достатъчно смутен.
— Райън, ще се обадя веднага щом мога — каза той. — Ще се видим с хората на Аарън, за да научим каквото успеем. И ще се приберем у дома.
— А ще ми кажете ли къде точно отивате?
— Не, не можем — отвърна Роуан. Беше се обърнала и вече вървеше към портата.
Мона внезапно изтича по стълбите след нея.
— Хей, Роуан! — извика тя и се хвърли в прегръдките й, увисна на врата й и я целуна. За миг Майкъл се ужаси, че Роуан няма да отвърне на това, че ще стои като статуя под дъбовете — нито отхвърляйки тази отчаяна прегръдка, нито отвръщайки й. Но стана нещо съвсем друго. Роуан притисна Мона към себе си, целуна я по бузата и я погали по косата. Дори положи ръка на челото й.
— Не се тревожи, всичко с теб ще е наред — каза й. — Но трябва да направиш каквото ти казах.
Райън последва Майкъл по стъпалата.
— Не ми остава друго, освен да ви пожелая късмет — рече той. — Ще ми се да ми бяхте казали какво точно сте наумили.