— Не искаш ли да ми помогнеш, за да бъде долината в безопасност и твоите отвратителни малки приятелчета да могат да си свирят на гайдите и да си танцуват на воля, да убиват нищо неподозиращи хора и да варят костите им в казани?
— Изразяваш се доста грубо.
— Нима? Вероятно.
— Какво ще правим сега?
— Нямам представа. Ако Юри не се върне до сутринта, ще трябва да се махнем оттук.
— Но на мен ми харесва „Кларидж“ — изръмжа Самюъл. Политна напред и затвори очи още щом главата му докосна възглавницата.
— Самюъл, би ли ми припомнил нещо — каза Аш.
— Какво?
— Какво е силогизъм?
Самюъл се засмя.
— Да ти припомня? Та ти никога не си знаел какво е силогизъм. Какво изобщо знаеш за философията?
— Знам доста — каза Аш и се опита да си спомни. „Всички хора са зверове. А зверовете са свирепи. Затова и хората са свирепи.“
Отиде в спалнята и си легна.
За миг отново видя вещицата с хубавата коса, която Юри обичаше. Представи си голите й гърди, как се притискат нежно към лицето му и как косата й ги покрива като огромна мантия.
После бързо заспа. Сънува, че върви през музея с куклите. Мраморните плочки бяха току-що излъскани и цветовете им бяха ярки — как само контрастираха помежду си. Всички кукли в стъклените витрини започнаха да пеят — модерни кукли, антични кукли, грозни и красиви кукли. Френските кукли затанцуваха, завъртяха малките си роклички, кръглите им личица сияеха от радост. А великолепните порцеланови кукли, неговите кралици, най-скъпите му съкровища, пееха с високо сопрано, очите им блестяха на флуоресцентните светлини. Никога не бе чувал подобна мелодия. Бе толкова щастлив.
Трябва да направи кукли, които могат да пеят, да пеят наистина — не като онези механични играчки, а кукли с електронни гласове, които ще пеят вечно. А когато дойде краят на света, куклите ще пеят в руините.
Десет
— Няма съмнение — каза доктор Солтър и остави картонената папка на края на бюрото. — Само че не се е случило преди шест седмици.
— Как така? — попита Мона. Мразеше тази малка стая за прегледи, защото нямаше никакви прозорци. Задушаваше се в нея.
— Защото си вече в третия месец. — Лекарката се приближи към масата. — Ето, искаш ли да го усетиш? Дай ръка.
Мона я остави да я хване за китката и да сложи ръката й върху корема.
— Натисни силно. Усещаш ли? Ето го бебето. Защо според теб носиш такива широки дрехи? Защото не можеш да търпиш да те стягат в кръста, нали така?
— Не, леля ми ги купи. Те просто си бяха там, в гардероба. — С какво бе облечена сега, о, да, с черна пола, като за погребение, или пък просто за да изглежда изящно на високите обувки в черно и бяло. — Не може да съм бременна от толкова време — настоя Мона. — Просто не е възможно.
— Иди си вкъщи и провери календарчето в компютъра си. Бременността е на три месеца.
Мона се изправи, скочи от масата за прегледи и приглади черната пола. Бързо нахлузи обувките. Нямаше нужда да ги откопчава и закопчава, макар че ако леля Джеф я видеше да обува така тези скъпи обувки, сигурно щеше да изпищи от ужас.
— Ще тръгвам — каза тя. — Трябва да ида на едно погребение.
— Нали не е на онзи нещастен човек, който се ожени за братовчедка ти и бе прегазен от кола.
— Да, неговото погребение. Виж, Анели. Не можем ли да направим някакво изследване, на което се вижда плодът.
— Да, така ще потвърдя с точност думите си — че си бременна вече в дванайсетата седмица. А сега ме чуй, ще трябва да пиеш всички витамини, които ще ти предпиша. Един тринайсетгодишен организъм не е готов да роди дете.
— Добре, искам да си запиша час за изследването. — Мона тръгна към вратата, но спря с ръка на дръжката. — Не, размислих. Не искам изследване.
— Защо?
— Не зная. Нека оставим нещата така за известно време. Пък и тестовете са страшнички, нали?
— Господи, защо пребледня така?
— Не съм, просто се канех да припадна като жените по филмите.
Тя излезе навън и прекоси малкия, покрит с килим външен офис. Излезе бързо, въпреки че лекарката викаше след нея. Вратата се затръшна силно и Мона се затича към остъкленото фоайе.
Колата я чакаше до тротоара. Райън стоеше до нея със скръстени ръце. Беше облечен в тъмносиньо за погребението и изглеждаше почти както винаги — само дето очите му бяха насълзени и като цяло имаше много уморен вид. Той отвори вратата пред Мона.