— Да, неизбежно е — рече Юри. — Но ако не знаят къде съм, няма никаква опасност. За пет минути мога да измъкна от Стюарт повече, отколкото от всеки друг, дори от моя стар приятел Барон в Амстердам. Нека се обадя.
— Не бива да забравяме, че и той може да е част от заговора — настоя Роуан. — Може да е замесен целият орден. Може да са замесени всички Старши.
— По-скоро би умрял, отколкото да навреди на Таламаска. Има и двама много умни ученици, които могат да ни помогнат. Томи Монохан е нещо като компютърен гений. Може да ни съдейства да проследим заговора. А има и още един, рус, много хубав, със странно име — Марклин, да, Марклин Джордж. Но Стюарт ще прецени дали да ги намесва.
— Не бива да се доверяваме на Стюарт, преди да узнаем всичко възможно — каза Роуан.
— Но как иначе ще го узнаем? — погледна я Юри.
— Има си начини — отвърна тя. — Няма да се обаждаш оттук. А когато го направиш, ще кажеш само определени неща. Няма да се разкриваш пред този човек, чу ли, без значение колко много му вярваш.
— Ще ми кажеш какво да говоря? — попита Юри. — Но осъзнаваш ли, че Стюарт може да не иска да говори с мен. Може никой да не иска да говори с мен. Аз съм отлъчен, забравихте ли? Освен ако не му се примоля като приятел на Аарън. Това е номерът при Стюарт! Той много обичаше Аарън.
— Добре, този телефонен разговор ще е много важна стъпка — каза Майкъл, — това ни е ясно. А сега да минем към метрополията — можеш ли да ни начертаеш план на къщата, или пък да ни дадеш информация, за да го начертая аз?
— Да, това е отлична идея — каза Роуан. — Начертай план. Покажи ни къде са архивите, хранилищата, изходите, всичко. — Юри отново бе скочил на крака като изстрелян. Оглеждаше се наоколо.
— Къде има хартия? Къде има молив?
Майкъл вдигна телефона и поиска рецепцията.
— Ще ни донесат всичко необходимо — успокои го Роуан и хвана ръцете му. Бяха влажни и още трепереха. Черните му очи изглеждаха безумни, стрелкаха се от предмет на предмет. Не искаше да поглежда към нея.
— Успокой се — настоя тя и стисна по-силно ръцете му. Помисли си: „Успокой се“, и се приближи още към него, докато не му се наложи да я погледне в очите.
— Разсъждавам трезво, Роуан — каза той. — Повярвай ми. Страхувам се само… само за Мона. Направих огромна глупост. Но колко често човек среща подобни същества? Никога не бях виждал Лашър, дори за миг, не бях там, когато е говорил с Майкъл и Аарън. Никога не съм го виждал! Но видях тези двамата, и то съвсем ясно! Те бяха с мен, както вие сега. Бяха в тази стая.
— Зная — отвърна тя. — Но вината не е твоя, не си виновен, че си им казал за семейството. Престани да го мислиш. Мисли за ордена. Какво друго можеш да ни кажеш? Кажи нещо за директора.
— Не му вярвам. Той също е нов. О, само да бяхте видели този Аш, нямаше да повярвате на очите си.
— Защо, Юри? — попита тя.
— Всъщност ти си виждала такъв. Ти познаваш друг такъв.
— Да, във всяко отношение. Какво те кара да мислиш, че този е по-стар, че не се е опитвал да те обърка с простите си изявления?
— Косата му. В косата му имаше бели кичури. Сигурен съм.
— Бели кичури? — повтори тя. Това бе нещо ново. Колко ли още щеше да измъкне от Юри, ако продължеше да го разпитва? Тя вдигна ръце към главата си, сякаш искаше да попита къде са били тези кичури.
— Тук, по слепоочията, както посивяват хората. Самюъл веднага се притесни, щом ги видя. В лице обаче Аш прилича на трийсетгодишен човек. Роуан, никой не знае колко продължава животът на тези същества. Самюъл говореше за Лашър като за новороден.
— Такъв си беше — отвърна Роуан. Тя внезапно осъзна, че Майкъл я гледа. Беше станал от дивана и сега стоеше до вратата със скръстени на гърдите ръце.
Тя се обърна към него и прогони всяка мисъл за Лашър от ума си.
— Няма кой да ни помогне в това, нали? — попита Майкъл. Говореше само на нея.
— Няма — отвърна тя. — Нима не го знаеше през цялото време?
Той не отговори, но тя бе наясно какво мисли. Струваше й се, че я иска точно сега. Той мислеше, че Юри полудява, че трябва да бъде защитен. Бяха разчитали твърде много на него — за преценка, за насоки, за помощ.
Чу се звън. Майкъл бръкна в джоба си, извади няколко лири и тръгна към вратата.
Колко необичайно, че той си спомня за подобни неща, помисли си Роуан. Но тя трябваше да се вземе в ръце. Пръстите на Лашър стискаха рамото й. Цялото й тяло внезапно потрепна и тя докосна мястото, където я беше удрял отново и отново. Послушайте собствения си съвет, докторе. Успокой се.