— Е, хубаво де — отвърна Мона. — Тъй е. — Диалектът на момичето явно беше заразен. Мона прочисти гърлото си и добави: — И без това всички знаят. Не са ли ти казали? Ще е момиче.
— Така ли мислиш? — Изведнъж Мери Джейн като че се притесни. Не трябваше ли да се хвърли радостно към Мона и да започне да пророкува разни неща за бебето. Не правеха ли така самозваните вещици?
— Взе ли си резултатите от изследванията? — попита Мона. — Имаш ли допълнителните гени? — Беше великолепно тук, сред върховете на дърветата. Прииска й се да слезе в градината.
Мери Джейн я гледаше с присвити очи, след миг лицето й леко се отпусна. Загорялата й кожа бе съвършена, а русата коса падаше по заоблените й, но елегантни рамене.
— Да, имам ги — отвърна тя. — Ти също, нали?
Мона кимна.
— Казаха ли ти още нещо?
— Това вероятно няма значение — ще имам здрави деца както всички в семейството, ако не се брои онзи случай, за който никой не ще да говори.
— Хм. Още съм гладна. Да слезем долу.
— Добре, мога да изям слон!
Мери Джейн изглеждаше вече съвсем нормално, когато слязоха в кухнята. Дърдореше за всяка картина и всеки предмет, който виждаше. Като че никога не бе влизала в тази къща.
— Колко невероятно грубо от наша страна, че не те поканихме вътре — каза Мона. — Наистина. Просто не се сетихме. Онзи следобед всички бяха притеснени за Роуан.
— Не очаквам официален прием от никого — каза Мери Джейн. — Но това място е много красиво! Виж само какви картини!
Мона не можа да не изпита гордост. Майкъл бе възстановил къщата. Внезапно я споходи мисълта, за пореден път тази седмица, че някой ден къщата ще бъде нейна. Като че ли всъщност вече бе нейна. Но тя не биваше да си въобразява такива неща, все пак Роуан оздравя.
Дали Роуан наистина щеше да е добре? Споходи я споменът за Роуан в копринения черен костюм, седнала до масата, загледана в нея, с правите черни вежди и големите твърди сиви очи.
Това, че носеше бебето на Майкъл, я свързваше с тях двамата.
Мери Джейн вдигна едно от пердетата в дневната.
— Дантела — прошепна тя. — Най-фината, нали? Всичко тук е от най-добро качество.
— Да, предполагам — каза Мона.
— Ти също — добави Мери Джейн. — Приличаш на принцеса, цялата в дантела. Всъщност и двете сме в дантела. Много ми харесва.
— Благодаря — рече Мона леко смутена. — Но как такова хубаво момиче като теб забелязва такава като мен?
— Ти откачи ли? — отвърна Мери Джейн и мина покрай нея към кухнята. Бедрата й се поклащаха красиво, а токчетата й потракваха величествено. — Ти си просто великолепна. Аз съм хубава. Знам го. Но приличам на много други хубави момичета.
Седнаха заедно до стъклената маса. Мери Джейн огледа чиниите, които Еужения им поднесе, и дори ги вдигна към светлината.
— О, това е истински костен порцелан — рече тя. — Имаме малко във Фонтевро.
— Наистина ли, още ли има такива работи там?
— Скъпа, ще се учудиш какво има на тавана. Има сребро, порцелан, стари завеси, кутии с фотографии. Трябва да ги видиш. Този таван е сух и топъл. Барбара Ан живееше там. Нали знаеш коя е?
— Да, майката на Древната Евелин и моя прапрабаба.
— Моя също! — обяви победоносно Мери Джейн. — Супер, нали?
— Да, супер е. Така става в това семейство. Трябва да видиш родословното дърво, как е оплетено всичко. Ако например аз се бях омъжила за Пиърс, с когото имаме не само една прапрабаба, но и общ прадядо… ох, много е трудно за проследяване. Сигурно всеки Мейфеър е прекарвал поне година в опити да направи родословно дърво само за да си изясни кой точно стои до него на семейния пикник. Нали се сещаш какво имам предвид?
Мери Джейн кимна усмихната и повдигна вежди. Беше с някакво сиво-виолетово червило, страхотно. „Господи, аз съм вече жена“, помисли си Мона. „Мога да си слагам такива работи, ако искам.“
— О, можеш да си слагаш каквото решиш — рече Мери Джейн. — Аз имам цял шкаф пълен с козметика. Леля Беа ми купи нещата от „Сакс“ на Пето авеню и от „Бергдорф Гудман“ в Ню Йорк.
— О, много мило от твоя страна. — Тя четеше мисли, трябваше да внимава.
Еужения бе извадила малко телешко от хладилника, съвсем тънки резени, които Майкъл беше отделил за Роуан. Сега ги пържеше, както той я бе научил, с гъби и лук на тънки резени, които бяха готови — замразени в малка найлонова торбичка.