— Мона Мейфеър, нищо ли не си яла? С чипс и други боклуци ли смяташ да преживяваш?
— О, я се разкарай — отряза я Мона и Еужения изчезна.
— Ама тя просто се опитва да се грижи за теб — обади се Мери Джейн. — Защо й крещиш така?
— Не искам никой да се грижи за мен. Освен това тя не проявява грижа, а е същинска напаст. Мисли… мисли, че съм лош човек. Дълго е за обясняване. Все ми се кара за нещо.
— Да, когато бащата на бебето е на възрастта на Майкъл Къри, хората все ще обвинят или него, или теб.
— Откъде знаеш?
Мери Джейн спря да яде и погледна Мона.
— Той е, нали? Ами просто усетих, че сте имали нещо, когато дойдох предния път. Не исках да те ядосвам. Мислех си, че си щастлива за бебето. Останах с впечатлението, че си много доволна, че той е бащата.
— Е, не съм сигурна, че е той.
— О, той е — обяви Мери Джейн. Заби вилицата в последното парче телешко, натъпка го в устата си и задъвка лакомо. Гладките й загорели бузи се движеха бързо, без да се образува нито бръчица по тях. Беше много красиво момиче.
— Да, знам, че е той — рече тя, щом преглътна парчето, което бе достатъчно голямо да влезе в трахеята й и да я задуши до смърт.
— Виж — каза Мона. — Още не съм казала на никого за това и…
— Всички знаят — отвърна Мери Джейн. — Беа знае. Тя ми каза. Знаеш ли какво я спасява? Тази жена ще преодолее мъката по Аарън по една проста причина — все се тревожи за всички останали. Наистина се безпокои за теб и Майкъл Къри, защото той има онези гени, а и защото е съпруг на Роуан. Но Беа казва, че циганинът, в когото си влюбена, е съвсем неподходящ за теб. Той трябвало да си намери съвсем различна жена — някоя дива скитница без семейство, като него самия.
— Така ли казва?
Мери Джейн кимна. Внезапно се втренчи в чинията с бял хляб, която Еужения бе донесла.
Мона не смяташе, че подобен хляб става за ядене. Тя ядеше само франзели или кифли, нещо подходящо приготвено, за да пасва на месото. Но пък филии! Нарязан на филии бял хляб!
Мери Джейн грабна най-горната филийка, разчупи я и започна да си топи от соса.
— Да, така каза — повтори тя. — Каза го и на леля Вив, и на Поли, и на Ан Мари. Май не знаеше, че и аз слушам. Но наистина вярвам, че именно това ще я спаси. Мозъкът й все е зает със семейството. Като например да дойде във Фонтевро и да ме накара да се махна оттам.
— Но как така всички знаят за мен и Майкъл?
Мери Джейн сви рамене.
— Мен ли питаш? Скъпа, та това е семейство на вещици, би трябвало да го знаеш по-добре от мен. Могат да научат всичко по доста начини. Но, честно да ти кажа, струва ми се, че Древната Евелин е изтропала тайната на Вив. Да не би да ви е видяла с Майкъл тук сами?
— Да — отвърна Мона с въздишка. — Голяма работа, няма що. Нищо няма да им казвам. Стига толкова за това. — Но ако те започнеха да се държат гадно с Майкъл, ако започнеха да се отнасят с него по-различно, ако…
— О, не се тревожи за това. Както ти казах, когато се случи нещо между мъж на неговата възраст и момиче на твоята, ще обвиняват или единия, или другия. Мисля, че в случая обвиняват теб. Нямам предвид злобно. Просто казват неща от рода на: „Мона получава това, което поиска“. Или: „Горкият Майкъл“. Нали се сещаш, такива работи. Или пък: „Е, ако това го е вдигнало от леглото и го е накарало да се чувства по-добре, може би Мона има лечителска дарба“.
— Страхотно — каза Мона. — Всъщност точно така се чувствам и аз.
— Ти си корава, да знаеш — рече Мери Джейн.
Сосът на телешкото бе свършил. Мери Джейн изяде следващата филия без нищо. Затвори очи и се усмихна доволно. Миглите й бяха сивкаво-виолетови, също като червилото, но по-бледи, великолепни и красиви. Беше много красива.
— Вече знам на кого приличаш! — извика Мона. — Приличаш на Древната Евелин като момиче.
— Ами да, може — отвърна Мери Джейн. — Като се има предвид, че и двете сме наследници на Барбара Ан.
Мона си наля още една чаша мляко. Все още беше студено. Може би тя и бебето можеха да живеят само от мляко, не беше сигурна.
— Какво искаше да кажеш с това, че съм корава? — попита тя. — Какво имаше предвид?
— Имах предвид, че не се обиждаш лесно. През повечето време, като говоря така, нали се сещаш, съвсем прямо, без никакви недомлъвки, наистина се опитвам просто да опозная човека. А всъщност го обиждам.
— Да, чудна работа — отвърна Мона. — Но аз не се обиждам.