— Не мога! — проплака. — Но ти можеш! Свържи се с Игор! — гласът ѝ изразяваше целия ужас, който я бе сковал.
Задърпах я по-силно напред. Имах чувството, че тялото ми се носи в безтегловност над земята. Не можех да го повикам. Всичко, за което можех да мисля, беше смъртта зад гърба ми. Усетих, че ни застигаха неестествено бързо. Нямаше да се измъкнем. В този момент тялото ми полетя напред под напора на нещо твърдо. Приземих се тежко на земята и чух писъците на Зоя. Тръснах глава и пред очите ми изникна лицето на вампира. Кръвта ми замръзна и ме скова ужас. Не можех да помръдна. Дори в мрака можех да различа остротата на чертите му. И тези очи… какъвто и цвят да са били някога, сега просто бяха мъртвешко сиви. И се впиваха в душата ми като нещо демонично черно. Вампирът ме притисна силно към земята. Бе затиснал корема и гърдите ми и държеше с ръцете си моите.
— Къде си мислиш, че ще избягаш? — гласът му беше по-студен от въздуха, раздиращ дробовете ми.
Опитах се да го изблъскам, но беше невъзможно. Зоя продължаваше да пищи. Погледнах панически към нея. Единият кръвожаден я държеше за тила и я притискаше към земята на колене. Другият стоеше изправен отстрани и ме наблюдаваше с интерес.
— Какво си мислиш, че ще направиш, вестителке? — погледна ме развеселено.
Копелето се забавляваше, смееше се в лицето ми. Изведнъж изпитах неописуем гняв. Изригна във вените ми като пожар и усетих прилив на непознати досега сили. Стегнах мускулите на тялото си и изритах вампира яростно от себе си. Той се преобърна и ме погледна изумен. Скочих бързо на крака и се втурнах към Зоя. В този момент първият вампир ме нападна и стовари удара си в гърба ми. Краката ми се подкосиха и залитнах настрани. Подпрях се на земята с ръка и се извърнах към него. Той понечи да ме удари отново, но избегнах удара му. Съпротивата ми го ядоса и реши да не се бави повече. В момента, в който се втурна към мен, издърпах Зоя от ръцете на кръвожадния, който я държеше прикована към земята. Беше се разсеял и наблюдаваше разигралата се сцена с интерес.
— По дяволите! Така ли ще стоиш? — изръмжа му първият.
Втурнах се надолу по улицата в посока на палатата и задърпах Зоя. Само след секунда обаче вампирът, който досега ме наблюдаваше отстрани, се появи пред мен и стовари железен юмрук в лицето ми. Главата ми политна назад.
— Ксения! Не!! — изкрещя Зоя.
— Бягай! — извиках ѝ и от устата ми потече кръв.
Гърлото ми се напълни с топлина и вкус на желязо. Кръвожадният, по-висок и по-здрав от останалите двама, застана пред мен и ме погледна отвисоко. На лицето му заигра злорада усмивка.
— Ксения Петрова, най-накрая! — рече въодушевено. — Ще ми окажеш ли честта да не се съпротивляваш повече? Не ми се иска да разкрася иначе хубавото ти лице.
Беше по-различен от останалите. Чертите му не бяха толкова мъртвешки, но от изражението и погледа му ме побиха тръпки. Страхът запълзя по кожата ми, вдърви крайниците ми.
— Пусни я! — рекох с прегракнал глас. — Щом искаш мен, пусни нея — кимнах към Зоя.
Очите ѝ бяха разширени от неописуем ужас. Беше се обгърнала с ръце и тялото ѝ потреперваше, може би от студа. А може би от мисълта, че след няколко секунди щяхме да бъдем мъртви.
— Защо ми е да я пускам? — изсмя се зловещо. — Все пак и за тях трябва да има някаква награда — посочи към другите двама.
— Тя не ти трябва. Не можеш да се храниш от нас — погледнах го с цялата злоба, която бушуваше в гърдите ми.
— Така е. Въпреки че трябва да призная — миришеш много апетитно… Колкото и странно да е това — каза той и се надвеси заплашително над мен. Продължаваше да се усмихва. — От друга страна мисълта да прекърша вратлето на малката ти приятелка ме изпълва с… копнеж.
Вгледах се в изражението му с чисто отвращение.
— Гадно копеле! — просъсках и се изплюх в лицето му.
Злобата в очите му достигна нови измерения и той оголи кучешките си зъби. Тялото ми реагира незабавно и се подготвих за атаката му. Той обаче се изправи и се приближи към Зоя с походка на хищник. Впи ноктите си в кожата на лицето ѝ и тя изстена. Потърка нос в бузата ѝ, предвкусващ удоволствието. Щеше да я убие. Тя ме погледна ужасено, очите ѝ се напълниха със сълзи. Сърцето ми заби лудешки.
— Пусни я! Разкарай си ръцете от нея! — изкрещях с цяло гърло.
Паниката стегна гърдите ми. Той ми направи знак да не мърдам.
— Една крачка и е мъртва — каза ледено. — Нали не искаш да бъдеш причината тя да умре? — по лицето му плъзна лукава усмивка.
Огледах се и видях, че другите двама стояха в готовност да ме нападнат само срещу един поглед на главатаря си.
— Какво искаш? Защо просто не ме убиеш, а? — предизвиках го.