Трябваше да се отдалечи от нея. Може би пазителите все пак щяха да ни намерят и да я спасят точно навреме.
— Защо да го правя сега като мога да измисля толкова много начини да те измъчвам? — отвърна злорадо. — И тогава наистина ще ме молиш да те убия.
Гневът ми гореше под кожата. Впивах нокти в дланите си, за да се удържа да не му се нахвърля. Знаех, че нямам шанс срещу него. Един глупав ход и всичко щеше да отиде по дяволите.
— Защо ме преследвате? — запитах го. — Защо точно мен?
Той се изсмя и стисна челюстта на Зоя. Тя простена по-силно.
Струйка кръв се стече по лицето ѝ.
— Прекалено любознателна си, Ксения. Не си в позиция да задаваш въпроси.
— Няма ли да приключваме с това? — провикна се единият вампир.
Беше нетърпелив да получи наградата си — Зоя.
— И дотам ще стигнем — главатарят му го изгледа кръвнишки.
— Просто я вземи, а другата остави на нас — рече и се вгледа нетърпеливо в Зоя.
— Млъквай! — изкрещя вампирът. — Дръж си устата затворена!
Очите му заискриха с животинска настървеност. Извърна лице към Зоя, запрати я с един удар назад и тя се удари в стълба на уличната лампа. Нещо изпука и тялото ѝ остана неподвижно, отпуснато на земята. Чух собствения си вик и се нахвърлих върху него. Изблъсках го с всички сили към стената на сградата и се вкопчих в тялото му. Стоварих юмрука си в лицето му и пръстите ми се напоиха с кръвта му. От устата му се изтръгна ръмжене. В същия миг той стисна китката ми и я изви рязко назад. Изпищях от болка. Изрита ме в краката и паднах. Уви гневно косата ми около ръката си и ме повлече към двамата вампири. От болка пред очите ми заиграха зелени и бели петна. Опитах се да го изритам, да се отскубна от безмилостните му ръце, но той продължаваше да ме влачи.
В този момент усетих раздвижване и той отпусна хватката си. Преобърна се настрани и се претърколи шумно на земята. Огледах се панически и различих нови силуети. Не можех да фокусирам погледа си, но разбрах, че вампирите си имаха нов противник. Пазителите бяха дошли. Опрях ръце в земята и изстенах от болка. Китката ми увисна във въздуха, пулсираща. Подпрях се на лакът и залазих далеч от мястото на сражението. Трескаво затърсих Зоя с очи. Лежеше безжизнено на земята с гръб към мен. Придвижих се към нея и обхванах внимателно лицето ѝ. Беше бледа, но долових пулса ѝ облекчено. Нещо проблесна пред погледа ми и с ужас установих, че това беше кръвта ѝ. Притиснах с пръсти главата ѝ и панически се опитвах да намеря мястото, откъдето се стичаше. Локвата се разпростираше все повече и повече.
— Зоя, не! Моля те, не умирай! — проплаках.
Ръцете ми трепереха и се огледах назад.
— Задръж малко, Зоя! Всеки момент ще те отведем оттук!
Някой се пресегна към мен и хвана рамото ми. Извъртях се моментално и го нападнах.
— Ксения! — извика. — Аз съм!
Видях лицето на Игор пред себе си. Бях вкопчила ръцете си в него в опит да го изтласкам надалеч.
— Игор! Слава Богу! — проплаках. — Отведи я! Моля те, махни я оттук…
Той ме вдигна на крака и ме притисна към себе си. На лицето му се изписа облекчение.
— Моля те, Игор! — извиках. — Махни я оттук! Всичко… всичко е в кръв!
— Спокойно, Ксения — гласът му звучеше твърдо.
Той погледна към Зоя и се извърна към единия от пазителите. Останалите двама бяха заети в ожесточена битка с кръвожадните.
— Казимов! Отведи ги оттук, бързо! — извика. — Към колата!
Пазителят се втурна към нас и вдигна Зоя на ръце. Игор ме затегли в посока на мястото, където бяха паркирали джипа. Ръцете му ме държаха здраво сякаш се страхуваше да не побягна. Аз влачех краката си по земята и дори не можех да усетя дали все още бях с обувки.
— Господи, Ксения! — гласът му потрепери. — Господи!
Гледаше напред и не можеше да обърне лицето си към мен. Бе стиснал челюст и в очите му бушуваше буря от противоречиви емоции. Стигнахме колата и той ме настани на задната седалка. Коленичи пред мен и най-накрая ме погледна. Обхвана лицето ми с длани и в очите му се изписа мъчителна болка.
— Какво щях да правя, Ксения! Ако беше мъртва… — той опря чело в моето и притисна силно главата ми към гърдите си.
Преплете пръсти в косата ми и вдигна рязко глава.
— Всичко ще бъде наред — увери ме.
Аз го гледах, останала без дъх. Страхът и ужаса, размити с облекчението, че той беше тук, бяха парализирали мозъка ми. Единственото, което можех ясно да доловя беше мириса на кожата му толкова познат, така приютяващ.
— Тръгвай! — извика на пазителя и се отдръпна.
Двигателят изръмжа. Погледнах отново към Игор и тогава се случи. Вампирът изскочи от сенките зад гърба му и го запрати с мощен удар пред колата. Тялото му се удари тежко в страничната броня и се просна на земята.