Игор ме погледна изумено и за част от секундата помислих, че е изпаднал в паника. След миг обаче стисна дръжката на ножа, забит в гърдите на кръвожадния, и с обиграно движение изтръгна с хрущене сърцето му. Очите ми се разшириха от потресаващата гледка. Вампирът лежеше по гръб с разперени ръце, сърцето му се подаваше от гърдите му. Съвсем малко, но можех да го видя. Стомахът ми се обърна и се извъртях настрани, за да повърна. Игор се втурна към Зоя, но един от пазителите вече беше убил последния останал вампир. Зоя отново бе изгубила съзнание.
Огледах се. Рушащите се фасади на старите сгради бяха надвиснали злокобно над нас, а клоните на дърветата бяха застинали във времето. Въздухът бе натежал и се стелеше плътно между мен и труповете. Всичко бе в кръв и разруха. С ужас видях тялото из единия пазител недалеч от мен. Беше мъртъв, заобиколен от обезглавени вампири и тела с изтръгнати сърца. Погледнах надолу към окървавените си ръце и тялото ми се разтресе неудържимо в конвулсии. Но очите ми бяха пресъхнали. Игор се приближи бавно към мен и ме погледна притеснено. Направи още няколко крачки и ме придърпа към себе си. Останах отпусната в прегръдката му и сълзите най-накрая потекоха. Той погали нежно косата ми. Беше сгъстена от кръв и кал. Дишах насечено и се опитвах да се успокоя.
— Всичко е наред, Ксения — каза ми нежно.
Продължаваше да милва главата ми. Отпуснах се в него както беше седнал на земята.
— Всичко ще се оправи — прошепна.
Извърнах лице към неговото и той ме погледна с изражение, в което бе изписана болка. Погледът му се плъзна по челото ми и той затвори очи. Вдигна ме на ръце и ми помогна да се изправя.
— Трябва да отидем в болницата.
— Добре съм. Но Зоя… — гласът ми потрепери. — Тя е много зле, Игор — проплаках.
— Ще се погрижим за Зоя — поведе ме той към колата.
Седнах на задната седалка и положих главата на Зоя в скута си.
Пазителят бе притиснал раната на главата ѝ с парче плат. Забелязах, че ръкавът на ризата му бе скъсан. Игор се плъзна на седалката до мен и кимна на другия пазител да потегли. Отвори прозореца на колата и се обърна към Казимов, който стоеше отвън.
— Казимов — рече мрачно, — донеси Саша обратно. Не го оставяй тук.
Казимов кимна бавно и погледна с тъга към мъртвото тяло на пазителя.
Колата потегли. Игор наметна сакото си върху раменете ми и наведе глава. Беше още с костюма от помена в Палатата. Носеше следите на битката по себе си. По лицето си имаше засъхнала кръв и ризата му бе раздрана. Беше покрит с мръсотия и прах. Черните петна бяха от кръвта на вампирите. Вгледах се в начина, по който бе подпрял главата си с ръце. Изглеждаше изтощен.
— Игор — гласът ми трепереше.
Той вдигна бавно поглед към мен.
— Ранена си — рече с дрезгав глас. — Какво се случи, Ксения?
Беше снишил гласа си.
— Вината е моя — отвърнах мъчително. — Вината е моя… Ако Зоя…
— Не си го помисляй — прекъсна ме. — Ще се погрижим за Зоя — синьо-зелените му очи уловиха моите с непреклонен поглед. — Ще се погрижим и за теб.
— Добре съм — побързах да кажа.
— Не, не си — долових потиснатия гняв в гласа му.
Опитваше се да бъде спокоен.
— Цялата си покрита в рани. Не мога да повярвам, че си в съзнание.
Аз погледнах към краката си. Роклята ми бе раздрана и едва покриваше тялото ми. Бях помислила, че повечето от кръвта е на вампира, но сега осъзнах, че беше моята. Не казах нищо. Вината ме разяждаше отвътре. Никога нямаше да си простя случило се. Ако не се бях втурнала след онази жена, Зоя сега щеше да бъде добре. И онзи пазител нямаше да бъде мъртъв. Колата спря пред болницата и пазителите моментално изскочиха навън. Преди да изнесат Зоя на ръце, Игор им нареди да облекат дългите си палта. Вероятно не искаше да привличат вниманието на лекарите и посетителите с окървавените си дрехи. Излязох от колата, а той внимателно ме държеше над лакътя и ме прикрепяше, докато вървях.