На устните на Игор заигра усмивка.
— А ти, Ксения, ако не изглеждаше толкова ужасно, щеше да разбереш какво е да се разправяш с мен!
— Не сега, Наталия — прекъсна я Игор. Гласът му бе тих, но тонът — категоричен. — Не знаеш какво преживя.
Наталия ме погледна с някаква смесица от гняв и съчувствие и накрая се предаде.
— Зоя? — запита въпросително.
— Скоро ще знаем положението ѝ — отвърна Игор и прокара длан през косата ми, за да отмести няколко кичура от лицето ми.
Бях се отпуснала в канапето и се опитвах да фокусирам поглед. Може би от възбуда и напрежение не бях усетила изтощението и болката от нараняванията по тялото си. Сега обаче не можех да се помръдна. Сестрата се върна плахо и прошепна нещо на Наталия. Тя кимна рязко и даде знак на Игор да ме заведе в докторския кабинет.
— Ох, по дяволите! — изстенах. — Нали каза, че няма да ме боли!
— Казах, че няма да те боли толкова много… — прошепна Игор.
Аз му хвърлих един неодобрителен поглед и отново изстенах.
— Спокойно, след като приключат с промивката, ще ти сложат местна упойка — обясни ми той.
Седяхме в един от кабинетите в болницата и очевидно Игор се забавляваше да наблюдава тормоза, на който бях подложена от едрата сестра с пръсти като наденици.
— Ще остане ли белег? — попитах доктора, който седеше отстрани и подготвяше някакви мазила и инструменти.
— Раните ви са много. И са дълбоки — каза. — Но ако ни оставите да си свършим работата, след време няма да се забелязват особено — отвърна подразнено.
— Значи ще остане белег — заключих вкиснато.
Игор ми отправи един от любимите си погледи. Този, който ми казваше „Ти сериозно ли?“. Тъкмо се канех да му отвърна, когато отново подскочих от болка.
— Кога ще започнете да ме шиете? — попитах нетърпеливо.
— Всеки момент — промърмори докторът, съсредоточен в работата си.
След като приключи с шевовете и превръзките и ме изпрати да ми направят рентгенова снимка, за да се уверят, че нямам нищо счупено, докторът ми обясни подробно какво трябва да правя с раните и че трябва да дойда пак след няколко дни за повторен преглед. Аз завъртях очи от досада, но под изпитателния поглед на Игор изслушах търпеливо остатъка от напътствията му. Категорично обаче отказах да ме заведе обратно в Палатата.
— И дума да не става, Игор! — възразих. — Не ме интересува какво имаш да ми казваш. Оставам тук, при Зоя.
Игор ме погледна гневно и въздъхна.
— Изобщо не цениш живота си, Ксения! Идея си нямаш какъв късмет имаше, че се отърва жива! — той се наведе над мен и сниши гласа си. — Имаш ли представа какво можеше да се случи?
Аз отворих уста, но той не ме остави да говоря.
— Постъпила си глупаво — каза студено. — Действала си против всички инстинкти на вестителя и си поела риск не само за твоя живот, но и за този на Зоя.
Думите му ме удариха в лицето като шамар.
Известно време останах безмълвна, потънала във вината си. Зоя беше в интензивното. Още не знаехме в какво състояние беше, но беше зле. Много зле… И за всичко това бях виновна аз.
— Няма да се върна в Палатата. Ще остана тук, за да изчакам Зоя да се събуди — ако се събуди, помислих си.
Не, не мисли по този начин! Игор ме погледна гневно и се отпусна на канапето пред кабинета.
— Добре. Остани — рече накрая и потърка с пръсти слепоочията си. — Тогава аз също ще остана.
— Не е необходимо да го правиш — отвърнах.
— Напротив.
— Мина през много, Игор. Прибери се и си почини — настоях.
— Ти ли ми го казваш? — изгледа ме остро. — Погледни се, Ксения. Цялата си в шевове и бинтове. Не мога да те гледам така. Трябваше да те пазя — рече и се предаде.
Отпусна уморено глава на облегалката и се загледа в тавана.
— Правиш всичко възможно да се проваля, нали?
— Ти нямаш нищо общо с това! — възразих и го загледах изумено. — Не е твоя задача да ме пазиш!
— А на кого мислиш, че е? — попита ме гневно. — Обещах ти, че ако дойдеш тук, ще бъдеш в безопасност! И виж какво се случи! Първо изживя смъртта на Пророчицата, после видя смъртта на родителите си и се събуди белязана от случилото се, а сега… Кръвожадните се добраха до теб! Ако бях закъснял дори с една минута, щеше да си мъртва.
Гласът му бе дълбок, дрезгав. Казваше повече от думите му. Чувстваше дълг към мен — както към хората, които защитаваше. Това ме натъжи.
— Дори и да беше закъснял, нямаше да съм мъртва, Игор — казах тихо. — Той нямаше да ме убие. Поне не толкова скоро — стоварих се на канапето до него. — Вампирът искаше нещо от мен. Каза ми, че имаме още много работа преди отново да го замоля да ме убие…