Очите му светнаха със стоманен блясък. Погледна неодобрително към Майкъл и се отдалечи по коридора.
— Ксения, разстроен е. Знаеш, че не го мисли — каза ми Майкъл и отпусна ръка на рамото ми.
Аз се отдръпнах.
— Не е нужно да ме защитаваш — отвърнах хладно.
Той ме погледна объркано.
— Защо се държиш така?
— Как? — запитах, зяпнала вратата на болничната стая на Зоя.
— Изолираш ме. Правиш го откакто се върна — рече настойчиво. — С какво те отблъснах? Какво направих?
— Нищо не си направил — отговорих сковано.
Той прекрачи към мен.
— Това е, нали? — потърси погледа ми. — Не направих нищо, за да те спася от кръвожадните.
— Майкъл, именно ти изпрати пазителите при нас.
— Но ме обвиняваш, че не дойдох с тях, нали? — рече развълнувано.
Кафявите му очи ме гледаха изучаващо.
— Полудя ли? Защо бих искала да правиш подобно нещо? — изгледах го смръщено.
— Защото си силна и очакваш това от другите — каза и блясъкът в очите му подсказваше, че е достигнал до някакво прозрение.
— Ядосана си ми, защото съм те оставил.
— Майкъл, говориш идиотщини — казах му, наистина ядосана. — Няма такова нещо! Последното, което искам, е да бях изложила и теб на риск.
— Исках да дойда. Бях готов да се втурна към вас, но Алешкин не ми позволи — каза и потисна един стон. — Не позволи и на Юри.
— Знам — казах рязко. — И е постъпил правилно.
— Доста лицемерно е да го казваш — отвърна и ме завари неподготвена.
— Лицемерно? — възкликнах и опрях ръка на рамката на вратата. — Може да съм всякаква, но не и лицемерна!
— Ти си се изправила лице в лице с тях, а казваш, че Алешкин е постъпил правилно, като ме е изолирал в ъгъла като малко момче — иначе топлите му очи ме изгледаха сърдито.
— Какво мислиш, че щеше да постигнеш, ако беше дошъл? — запитах го, изненадана от глупостта му. — Започваш да звучиш като Юри.
— Той е прав. Не сме обикновени хора, за да се отнасят така с нас.
— Не си обикновен човек, но не можеш да се мериш с вампирите. Повярвай ми, знам — рекох уверено и натъртих на последното.
— А ти можеш? — повдигна една вежда.
Аз го изгледах кръвнишки.
— Аз извадих късмет — отсякох.
— Как се измъкна?
Искаше да задълбае в темата. Нямаше как да му позволя да разбере това, за което ме предупреди Игор. Прииска ми се да му разкажа за ужаса, който изпитах, когато вампирите ни нападнаха. За отвращението и страха, които ме обзеха, когато вампирът захвърли Зоя и тялото ѝ се сгромоляса неподвижно на земята. И най-вече да му разкажа как след това го убих. Но Игор изрично ме беше накарал да обещая, че ще държа устата си затворена. Знаех, че има причина да иска това от мен. Но каква беше тя?
— Казах ти вече. Извадих късмет, когато солдатите дойдоха — отвърнах сдържано.
Очите му следяха за някаква промяна в изражението ми. Търсеше нещо, което да му подскаже, че е на прав път.
— Какво се случи там, Ксения? — попита, не обръщайки внимание на последните ми думи.
Стомахът ми се сви от притеснение, но не го показах.
— Кръвожадните ни нападнаха докато се връщахме към Палатата. Опитахме се да избягаме, но не можахме. Нали разбра вече, Майкъл, защо трябва да ти разказвам отново?
— Всъщност не разбрах. Как успя да останеш невредима? Пазителите нямаше как да пристигнат навреме. Ако кръвожадните са искали, могли са да ви убият за по-малко от минута — той ме загледа нетърпеливо. — Не ме разбирай погрешно, ужасно щастлив съм, че си цяла. Но е странно защо са протакали…
— Защо са протакали убийството ми? — погледнах го предизвикателно. — Искаха да научат нещо от мен — рекох и лицето ми пламна. — Искаха да научат какво знам за Ордена и за Палатата. За плановете на пазителите. Това достатъчно ли ти е като информация?
— Аз… — той се поколеба. — Съжалявам. Нямах право да те разпитвам така.
— Прав си, че нямаш право! — отвърнах разгневено. — Какво се опитваш да разбереш? Как съм успяла да ги отблъсна? Искаш да научиш повече подробности за битката или за мъченията, на които ме подложиха?
Пристъпих към него, обзета от гняв, който ми беше странно познат. Не исках да си го изкарвам на Майкъл. Благодарение на него бях жива сега. На него и на Игор. Майкъл винаги се бе държал с мен добре и ме караше да се чувствам желана, харесвана. Беше един от малкото хора, на които имах доверие. Но не и за това. Не можех да му кажа истината. Щеше да повдигне много въпроси. Въпроси, на които не можех да отговоря и самата аз. Нападението беше най-добрата самозащита. Трябваше да го направя.
— Ксения, знаеш, че никога не съм искал да те нараня. Никога не бих извлякъл полза от страданията ти! — отвърна и ме загледа ядно.