— Тогава какъв е този разпит?
— Забрави — отсече. — Просто забрави.
В този миг зърнах Юри да се задава от края на коридора.
— Не искам повече да говоря за това — казах и го изгледах свирепо.
Той ми отвърна по същия начин и се облегна на стената срещу мен. Юри усети напрежението и ни изгледа подозрително, но не каза нищо. Страхотно, бях ядосала и двамата!
Прекарахме следващия половин час в пълно мълчание.
— Вие ли сте придружителите на Зоя Кавелина? — попита ни докторката.
Беше ниска и слаба като вейка, но ръцете ѝ бяха кокалести и изглеждаха яки. Беше се появила от нищото и ни гледаше нетърпеливо. Ние се спогледахме и закимахме задружно.
— Пациентката има фрактура на черепа и е с мозъчно сътресение, но е извън опасност за живота. Не се наложи да ѝ правим операция, тъй като не открихме хематоми след скенера. Възможно е да не помни какво се е случило и да е замаяна, така че не я притискайте. Освен травмата на главата, има счупена ръка и две счупени ребра. Ще трябва да се възстановява известно време — обясни безизразно тя.
— Мога ли да я видя? — запита нетърпеливо Юри.
— Роднина ли сте?
— Не, но съм ѝ близък — отвърна Юри.
— Съжалявам, но ще трябва да изчакате — заяви и си тръгна.
— Но ние искаме да я видим. Роднините ѝ още не са пристигнали в Москва! — извиках след нея, но тя не се спря.
— Проклети руснаци! — ядоса се Майкъл.
— По дяволите, нямам нужда от разрешението ѝ — каза Юри и с е запъти към стаята на Зоя.
— Юри, ще ни изгонят! — втурнах се към него.
— И какво? — отвърна и открехна вратата.
Направи крачка и преди да влезе промърмори нещо под носа си. Аз се спогледах с Майкъл, който все още изглеждаше обиден, и му казах:
— Върви. Все някой трябва да остане в коридора.
Той последва Юри, без да ми отговори.
— Майкъл, ще ме извикаш ли като се събуди?
Извърна се да ме погледне и кимна с все същото изражение.
Останах да чакам. По дяволите, оплесках всичко. След начина, по който се нахвърлих на Майкъл, вероятно вече бе развил дълбока неприязън към мен… От друга страна, Юри винеше мен за състоянието на Зоя. Освен това ме виждаше и като главния виновник за унизителното отношение на Игор към него. Аз, разбира се, можех да се застъпя и да му кажа, че Игор не е постъпил правилно, но не го направих. Защото знаех, че Игор беше прав. Беше прав и за мен — бях глупава. Толкова глупава и толкова егоистична.
Не издържах на потока от разяждащите ме мисли и отидох да си взема кафе. Когато приближих рецепцията, забелязах Наталия, която говореше по телефона. Тя също ме забеляза и ми даде знак да я изчакам. Сега пък какво?! След минута дойде при мен и ме погледна строго.
— Къде са другите?
— Пред стаята — излъгах.
Тя ме погледна скептично и отвърна:
— Е, сега поне само прикриваш неприятностите за разлика от друг път, когато ги създаваш.
— След като знаеш къде са Юри и Майкъл, защо ме питаш? — отвърнах ѝ подразнено.
Не отговори на въпроса ми, а смени темата. Гласът ѝ прозвуча различно.
— Как се чувстваш?
— Нищо ми няма. Не за мен трябва да се тревожиш — отвърнах вяло.
— Ако имаш нужда от нас, ние винаги ще сме насреща, Ксения. Каквото и да става — заяви решително.
Аз я погледнах любопитно, но после поклатих глава.
— Не обещавай неща, които не знаеш дали ще можете да изпълните — отвърнах ѝ и се загледах в чашата си с кафе.
— Орденът никога не дава празни обещания — каза строго.
Когато ме гледаше така, лицето ѝ придобиваше суров вид, но красотата ѝ оставаше. Сините ѝ очи проследиха превръзките върху раните по челото и ръцете, а после и по краката ми.
— Облекчена съм, че не си пострадала по-сериозно — аз отклоних поглед. — Ксения, знам, че вече си осъзнала последствията от глупавата си постъпка. Затова няма да водя този разговор с теб. Просто бих искала да те помоля да ми обещаеш, че ще бъдеш разумна.
— Съжалявам… — пророних. — Наистина съжалявам.
— Знам, че съжаляваш. Но това не променя случилото се. Въпросът е да промени бъдещите ти избори — отвърна ми и стана. — Хайде, време е и ти да се промъкнеш в стаята на Зоя.
Последвах съвета ѝ и се върнах обратно. Майкъл стоеше отвън, потънал в размисли. Изглежда не ме забеляза първоначално, не и докато не му проговорих:
— Тя събуди ли се? — попитах.
Той се извърна към мен и ме загледа. Отне му няколко секунди, но все пак ми отговори.
— Да. Попита за теб.
Гласът му беше резервиран, а погледът — безразличен. Въздъхнах и се приближих до него като докоснах ръката му.