— Майк, съжалявам — казах му тихо и се опитах да уловя погледа му. Той обаче упорито гледаше напред в пространството. — Отнесох се нечестно с теб. И ужасно неблагодарно. Трябваше да ти благодаря за това, което стори.
— Не съм направил нищо — отвърна ми студено.
— Каза на пазителите къде сме — отговорих кратко.
— Не съм направил нищо, Ксения. Просто получих видението. Разбира се, че ще кажа на пазителите — гласът му продължаваше да е студен.
— Беше достатъчно.
— Достатъчно за Алешкин да те спаси. Не аз — каза ядно и ме изгледа. — Разбира се, че не си се ядосала, задето не съм дошъл. Зарадвала си се, че е дошъл Алешкин.
Изведнъж почувствах неудобство. Майкъл досега не беше говорил за Игор. Не така, не и по този начин. Той разчете правилно мълчанието ми и се изсмя горчиво.
— Аз съм глупак!
— Не си глупак — отвърнах. — И не, не си прав. Игор дойде с пазителите и ни спаси. Това, което имаше значение, беше помощта им.
— Щеше ли някога да ми кажеш, че не се интересуваш от мен? Че нямам шанс с теб? — запита ме предизвикателно.
Имаше красиво лице въпреки белега на лявата си буза. Винаги изглеждаше ведър, усмихнат. Сега обаче носеше следите на умората и изглеждаше напрегнат.
— Майк, не съм искала да се чувстваш така — отвърнах тихо. — Значиш много за мен. Ти си ми приятел.
— Ами ако не искам да съм ти приятел? — попита ме ядно и се приближи съвсем близо до мен. — Ако искам да съм ти нещо повече от приятел?
— Майкъл… — въздъхнах.
Очите му горяха с някаква непозната страст, не можех да определя дали беше гняв, отчаяние или желание. А може би всичко накуп. Той грабна ръцете ми и ги сложи върху гърдите си — там, където усещах бързите удари на сърцето му.
— Усещаш ли го? Ако ми кажеш, че не изпитваш нищо, ще спре — каза трескаво и с другата си ръка ме прегърна.
Притискаше ме към себе си, пръстите му стискаха моите сякаш се беше вкопчил в последната си надежда.
— Знаеш, че не можеш да си с него. Знаеш, че е невъзможно. Защо си причиняваш това? Защо го причиняваш и на мен?
Говореше развълнувано и дишаше тежко, докато се взираше настоятелно в лицето ми. Не знаех какво да му отвърна, не намирах думите, които щяха да му донесат утеха. Беше толкова объркан и разстроен… От мисълта, че аз бях причината да се чувства така, ме болеше.
— Майкъл, не знаеш какво говориш — отвърнах тихо. — Успокой се.
— Не мога да се успокоя! — извика и ме придърпа още по-близо. — И знам какво говоря, но ти не искаш да го признаеш пред себе си.
Можех да различа горчивината в гласа му. Обезумял, той ме погледна за миг и долепи устните си върху моите. Притискаше ме силно към себе си без да пуска ръцете ми. Устните му се впиваха отчаяно в моите, без да си поема дъх. Без да позволи аз да си поема дъх. Езикът му се плъзна жадно в устата ми и се преплете с моя. Отскубнах се от него, останала без въздух, и се отдръпнах назад.
— Майк… — изрекох задъхано. — Повече не прави това!
Той изглеждаше сякаш се събужда от някакъв сън и отново се приближи.
— Нищо ли не почувства? — попита ме настоятелно. — Кажи ми, че не почувства нищо!
— Почувствах! Но не това, което ти се иска! — извиках ядно.
— Нима? Не те ли накарах да потръпнеш? — очите му горяха от желание, примесено с гняв.
— Майкъл, престани! Вярваш в това, което ти се иска да вярваш! Но аз не съм влюбена в теб! — отвърнах разстроено.
Думите ми го нараняваха, а това нараняваше и мен.
— Може и да не си влюбена в мен, Ксения, но целувката ми ти хареса. Хареса ти как те докоснах. Хареса ти начинът, по който те накарах да се почувстваш. И знаеш ли какво още ще ти хареса? Да знаеш, че аз те искам! Че мисля за теб непрекъснато и че умирам да те почувствам в ръцете си! Аз те искам. За разлика от Алешкин аз мога да бъда с теб, стига да ми позволиш! — извика разпалено.
Очите му горяха с все същата страст, но вече не изглеждаше объркан. Думите му се забиваха в сърцето ми като игли. Не издържах да го слушам. Обърнах се и тръгнах към стаята на Зоя.
— Не можеш да го отречеш, нали? И това те плаши.
Затворих очи за миг, за да се окопитя, и влязох безмълвна при Зоя.
— Ксения! — изстена тя, докато премигвах, за да не заплача. — Какво има? — възкликна.
Насилих се да се усмихна и се приближих към нея. Юри седеше на стола до леглото ѝ и ме наблюдаваше внимателно.
— Нищо, Зоя. Просто ми е тежко да те гледам толкова… неактивна — изръсих.
Тя се засмя немощно, но след малко усмивката ѝ застина.
— Какво става? — попитах я притеснена.
— Нищо, нищо. Просто ме боли главата. И всичко останало — отвърна.
Самият факт, че беше будна, беше достатъчен, за да ме накара да заплача от облекчение.