— Да знаеш, Зоя, че сивкавият тен на лицето изобщо не отива на рижавата ти коса — казах ѝ шеговито и тя отново се засмя.
— Косата ми не е рижава. Но се радвам, че си намерила отдавна изгубеното си чувство за хумор — отвърна и ми смигна. — После ще ми благодариш — тя ме погледна по-внимателно. — Ами ти? Какво ти сториха?
— Не се тревожи за мен. Вече съм почти като нова — отвърнах бодро.
— Като изключим, че цялата е бинтована от глава до пети. Както сама може да видиш… — рече язвително Юри, който досега мълчеше.
Изненадах се, че проявява някаква загриженост към мен, макар и завоалирана под маската на неодобрителния поглед, който ми хвърли.
— Бинтована? — обърна се към мен Зоя разтревожена. — Нараниха ли те, Ксения?
— Остави го, преувеличава всичко, откакто пазителите ни докараха тук — казах нехайно.
— Дълбоко се съмнявам — отвърна ми тя.
— Добре съм, Зоя — казах и отклоних поглед.
Вината отново ме заля като студена вода и ми се прииска да изляза. Можех да усетя погледа на Юри върху себе си. Вероятно всеки момент щеше да ми се нахвърли.
— Какво е станало? — попита ме Зоя и потисна един мъчителен стон. Лицето ѝ се сгърчи от болка.
— Като изключим нападението и това, че си прикована към болничното легло? — каза саркастично Юри.
— Да, като изключим това — процеди през зъби.
— Всички сме уморени, Зоя — каза ѝ и от ласкавата нотка в гласа му тялото ѝ видимо се отпусна. — Престани да се тревожиш излишно. Трябва да почиваш.
— Ще те оставя да си починеш — казах и стиснах нежно ръката ѝ.
Гласът ми трепереше от обзелото ме вълнение, но успях да възпра сълзите.
— Не можеш да си представиш колко облекчена се чувствам, че си жива — отроних, а тя ме погледна състрадателно, сякаш аз бях тази, която имаше нужда от подкрепа.
— И аз се радвам, че си добре, Ксения — рече и ми се усмихна тъжно. — Беше много смела. Гордея се с теб.
Думите ѝ отприщиха напиращите сълзи и вече не можех да ги спра. Опитвах се да потисна вината дълбоко в себе си, но имах нужда от нещо повече. Имах нужда от прошката ѝ. Тя ме погледна твърдо и се намръщи.
— Само това оставаше. Да запазиш самообладание пред кръвожадните, а пред мен да се разцивриш!
— Съжалявам, Зоя… — рекох със стихнал глас.
Поех си дълбоко въздух и се опитах да успокоя дишането си. Бях коленичила пред нея, отстрани до леглото ѝ, рухнала под тежестта на угризенията си.
— Бях сляпа и глупава… И безкрайно… Безкрайно егоистична.
— Не! — отсече и лицето ѝ се сгърчи от движението на тялото ѝ. — Не си виновна за нищо! Видях какво направи. Опита се да ги отдалечиш от мен. Опита се да предизвикаш гнева им и да насочат вниманието си към теб. Избра да спасиш мен пред себе си — рече настоятелно.
Юри ме изгледа и след малко стана от стола си и се приближи към нас. Докато се взирах в непоколебимостта в очите на Зоя, усетих ръката му върху рамото си. Помогна ми да се изправя.
— Съжалявам, Зоя… — повторих.
Юри пое ръката ми и я стисна успокоително.
— Всичко е наред, Ксения — рече меко. — Хайде, всеки момент ще ни изритат оттук, а имам намерение да се върна отново без да разгневявам сестрите.
Когато излязох в коридора, с облекчение видях, че Майкъл не беше там. Може би беше егоистично от моя страна да предпочитам да го няма, но в момента имаше твърде много неща, за които трябваше да мисля, за да умувам върху целувката си с него, която всъщност наистина ми беше харесала.
Глава 20
Намерих Игор пред входа на болницата. Обикаляше замислен в кръг и пушеше цигара. Димът излизаше на призрачни облачета от устата му. Беше вперил поглед в земята. Лицето му беше придобило каменно изражение, тялото му както винаги бе в полуготовност, сякаш очакваше всеки момент да се впусне в битка. Тръгнах към него и още преди да съм приближила, той дочу стъпките ми и извърна лице към мен.
— Всичко наред ли е? — запита ме, сключил вежди. Аз се усмихнах.
— Да, всичко е наред. Зоя беше будна и дори успях да поговоря с нея.
— Как се чувства? — продължи, все още напрегнат.
Приятна топлина се разля по тялото ми. Загрижеността му към Зоя ме караше да му се възхищавам още повече.
— Физически не е добре, но ще се оправи след известно време — рекох.
— Усмихваш се — каза и изражението му омекна.
Той хвърли фаса на земята и направи крачка към мен.
— Зоя… Тя ми е простила — казах и гърдите ми се надигнаха развълнувано.
Макар все още да се обвинявах за станалото с нея, прошката бе смъкнала част от товара, който носех в сърцето си.