— Шефе… — замоли го.
— Радвай се, че дишаш, плъх. Утре вече няма да имаш тази възможност — каза и отново го изрита в корема сякаш смачкваше досадна буболечка. — Ксения е моя грижа.
* * *
Изправих се в леглото с вик. Сърцето ми бумтеше бясно в гърдите и ми трябваха няколко секунди, за да се ориентирам в тъмнината. Вратата се отвори внезапно и Игор нахлу.
— Какво стана? — попита ме, оглеждаш стаята сякаш беше минно поле.
— Игор, какво правиш тук? — попитах го и станах от леглото.
Отидох да светна лампата и се погледнах в огледалото. Изглеждах изтощена, забърсах няколко капчици пот от челото си.
— Ти извика — отвърна напрегнато. — Какво е станало?
— Мисля, че имах видение — казах и разтрих слепоочията си.
Главата ми все още пулсираше, а ушите ми глъхнеха.
— За бъдещето? — запита и отиде към масичката пред канапето.
— Мисля, че всичко се случваше сега — той ме погледна, сбърчил вежди, — на момента.
— Какво видя?
— Единият вампир е избягал, Игор. Видях го. Беше се върнал в бърлогата си. Видях още двама.
— Сигурна ли си? — погледна ме смаяно докато наливаше вода в една висока стъклена чаша.
Кимнах.
— Главният, този пред когото отговарят, беше бесен. Каза, че е трябвало да ме предаде на някого утре сутринта — погледнах го мрачно. — Някой над него ме иска, Игор — той се приближи и ми подаде чашата с вода. Отпих жадно и забърсах с опакото на ръката ъгълчето на устата си. — Няма да се откажат докато не ме хванат.
— Няма да им позволя — побърза да каже и хвана ръката ми.
Очите му се впиваха в моите, беше стиснал устни в твърда линия.
— Аз също — рекох решително и отидох към прозореца. — Но няма да позволя и на теб да жертваш повече, отколкото вече си пожертвал — той ме проследи с поглед.
— За какво говориш?
— За пазителя, който загина днес. За това, че откакто съм тук, си се отклонил от задълженията си.
Усетих, че се приближи и застана зад мен. Почувствах топлината на дъха му по тила си. Прокара бавно ръце по моите, точно над лактите и ме извъртя към себе си. Едва сега забелязах, че бе облечен в обикновена бяла тениска и долнище, което висеше ниско на хълбоците му. Изглеждаше толкова изкусително, че ми беше трудно да го гледам. Обля ме гореща вълна и топлината се загнезди в стомаха ми. Трябваше да положа огромни усилия да не прокарам ръка през гърдите му, които се очертаваха релефно под памучната материя. Високото му тяло, изваяно от стегнати и изящни мускули, се извисяваше над мен и ме теглеше към себе си с неизказан копнеж.
— Ксения, това е нашият дълг. Нямаш никаква вина за смъртта на пазителя — погледна ме твърдо.
— Не можеш вечно да ме спасяваш — възразих.
— Ако се наложи и цял живот ще те спасявам — погледна ме сериозно и отново разтри ръцете ми с длани. — Ксения, чух как изричаха името ти, докато се биехме. Не мога… Не мога да допусна мисълта, че ще те докоснат отново.
Синьо-зелените му очи се спряха на устните ми и се задържаха за няколко дълги мига. Преглътнах. Вълнението ме заля на нови талази и изведнъж се почувствах твърде близо до него. Отдръпнах се и се стоварих уморено на леглото.
— Не ме е страх, Игор. Не и както преди — казах глухо в настъпилата тишина, — когато ме ужасяваше мисълта, че ме дебнат, че могат да изскочат от всеки ъгъл. Но сега… Сега страхът ми се размива от нещо друго.
Той ме погледна сериозно и въздъхна.
— Но мен ме е страх.
— Теб не те е страх от нищо — заявих категорично, а той ме погледна някак смаяно.
— Изумяваш ме, Ксения — засмя се леко и седна обратно на леглото до мен. — Отново и отново… Караш ме да се чувствам…
— Как? — запитах го, потънала в дълбокия му поглед. Гледаше ме съсредоточено, очите му се плъзгаха по лицето ми. — Как те карам да се чувстваш, Игор?
— Повече, отколкото съм — рече дрезгаво.
— Но ти си не по-малко от това, което виждам — отвърнах тихо.
Потъвах в тишината. Светът около мен също потъваше. Съществуваха само тези божествени синьо-зелени очи, които се взираха напрегнато в мен.
— Как успях да спечеля доверието ти, Ксения? — запита ме със същия пресипнал глас.
Гледаше ме с онзи негов неразгадаем поглед, от които краката ми умаляваха и се подгъваха.
— Спечели нещо повече от доверието ми — прошепнах.
Очите му припламнаха срещу моите.
— Само от едно нещо ме е страх — каза след няколко прекалено дълги мига и гласът му заглъхна. Въздухът натежа. — Страх ме е да не те изгубя.