— Повече от всякога. Искам те повече от всичко друго — отвърна напрегнато.
На челото му се появиха дълбоки бръчки, костваше му огромни усилия да запази дистанция. Аз умирах… Умирах за него. Цялата се стопявах…
— По дяволите, не мога да ти причиня това — каза измъчено и стана.
Погледнах го изненадана, но вече знаех какво ще направи. Той се изправи в целия си впечатляващ ръст, отдалечи се от мен и затвори вратата след себе си.
Глава 21
Станах рано сутринта. Не че изобщо успях да заспя… Цяла нощ се въртях и се мятах в леглото като обезумяла без да успея да затворя очи за повече от няколко минути. Мислите ми бяха обсебени от вкуса, който Игор остави в устата ми, и от аромата, който долавях по кожата си. Цялото ми тяло гореше от допира му. Кожата ми пламтеше от страстна възбуда там, където ме бе докосвал. Сърцето ми обаче бе натежало в гърдите. Когато го видях да излиза през същата тази врата, която зяпах от повече от четири часа, цялото ми същество се смали до минимум. Чувствах се нищожна. Колкото и да се опитвах да забравя случилото се, съзнанието отново прожектираше като на лента изгарящия му поглед и властния начин, по който тялото му се стремеше към моето. Начина, по който ме притискаше, за да усетя възбудата му. Защо продължаваш да се самоизмъчваш? Той си тръгна! Да, тръгна си и промърмори, че не може да ми причини това. Тогава защо го направи? Защо прекрачи границата, пред която всичко беше безопасно и пред която се стелеше празнота?
След като вече бях вкусила от това, което можехме да имаме, не можех да спра да го искам. Вече не беше копнеж или просто илюзия. Беше реалност и ме болеше. Исках да почувствам допира му отново, исках отново да чуя шепота му близо до ухото си. Мислите ми препускаха трескаво — почти толкова бързо, колкото се появяваха картините от снощи пред очите ми. Погледнах за стотен път към вратата.
Изритах завивките като обезумяла. Не можех да си подам носа навън. Не и след като толкова явно бях показала колко го искам, а знаейки това, той си тръгна. Защо, по дяволите, се поддадох на импулса? Ако не го бях направила, сега щях да мога да го погледна в очите без да ме е срам. Щях да мога да го нарека мой приятел. Но той не беше и аз го знаех. Винаги е бил нещо повече. Може би, осъзнал катаклизма на снощното ни преживяване, вече си бе тръгнал от Палатата. А най-страшното беше, че усещах липсата му болезнено загнездена в душата си. Защото вече не можех да крия дори пред себе си, че бях безвъзвратно влюбена в Игор. Човекът, когото не ми беше писано да имам…
След като намерих Александра Новаковска и приложих целия чар, на който бях способна, я убедих да прати един пазител с мен, за да отида в болницата при Зоя. Не ми се стори уместно да тръгвам сама половин ден след нападението. Друг път щях да мисля как да се оправя с проблема с моята самостоятелност. Докато се опитвах да изтласкам от съзнанието си натрапчивите очи на Игор и звука от чувственото му насечено дишане, стигнах до стаята на Зоя. Пазителите все още бяха там. Можех да се закълна, че ги заварих в абсолютно същата поза, в която ги видях вчера през нощта. Те явно ме познаха веднага и ми кимнаха за поздрав. Успях да скалъпя един любезен отговор и влязох вътре. Заварих Зоя да чете някакво списание, а Юри да дреме на стола до нея.
— Никога ли не спиш? — възмутих се.
Тя ме погледна изпод вежди и остави списанието.
— Предпочиташ да ме беше събудила лично ли? — отвърна иронично. Седнах в края на леглото и я загледах замислено. — Какво е станало? — попита ме след малко.
— Нещо, което не е предназначено за неговите уши — посочих с глава към Юри, който все още спеше.
— А си мисли, че ме пази… — отвърна Зоя и заглуши смеха си в една възглавница.
— От колко време спи? — отвърнах развеселено.
— Цяла нощ! — разсмя се още по-силно Зоя, което този път успя да го разбуди и той се сепна. — Ооо, Юри, какво те събуди? — провлечи съчувствено тя и отново прихна.
Аз също започнах да се смея, а Юри ме изгледа объркано.
— Ти откога си тук?
— Откакто заспа — излъгах. — Тоест, от снощи — изсмях се, наблюдавайки как се засрамва.
— Спокойно, Юри, Ксения дойде току-що. Но иначе ти наистина заспа още снощи — отбеляза Зоя.
— Съжалявам. Не съм усетил кога съм се унесъл… — отвърна засрамено.
Видя ми се някак не на място един висок и едър руснак като него да се притесни толкова видно.
— И без това нямаше никакъв смисъл да будуваш. Има трима пазители пред вратата, които ще се погрижат за всичко — отвърна му нежно тя.