— Не трябва непременно да си пазител, за да се справиш с някоя и друга опасност! — каза разпалено и стана от стола. — Ние вестителите какво сме? Някакви слаботелесни мухльовци ли?
Забелязах как очите на Зоя са разширяват от изненада.
— Какво ти става? — попитах го недоумяващо.
— Нищо! Защо всички мислят, че само пазителите са способни да се справят с проблемите? — отвърна все още подразнено.
— Никой не е казвал подобно нещо! — възмути се Зоя. — Кога ме чу да казвам това?
Юри я погледна косо и закрачи нервно около леглото ѝ.
— Искам да мога да те защитавам от всичко! Не само от пияни досадници! Искам да мога…
— Да убиваш кръвожадни? — попита тя. — Ами имам новина за теб! Никой вестител не може да убие кръвожаден! — каза му разпалено.
Думите ѝ накараха стомаха ми да се обърне. По дяволите, добре, че си държах устата затворена. Как ли щяха да реагират, ако им бях казала, че предната вечер един вестител наистина уби вампир? Е, Юри сигурно щеше да изпадне във възторг… Или може би щеше да ме удуши от завист и ревност.
— И как това да е справедливо? — продължаваше спора Юри.
— Защо трябва да е справедливо? И то за кого? Да не мислиш, че е супер яко да си пазител и да жертваш живота си всеки ден? — отвърна смаяно Зоя.
— Те поне имат избор! — каза Юри и прокара ръка през главата си.
— Ами всъщност нямат. Заложено е в ДНК-то им. И независимо дали искат или не, трябва да търчат и да спасяват такива като мен! И някои от тях не се връщат живи! — разгневи се още повече Зоя.
Сетих се за воина, който бе загинал снощи. Вината отново ме заля като студена вода.
— Престанете! За какво изобщо спорите? — извиках, но те бяха твърде заети със словесната си битка, за да ми обърнат някакво внимание.
— А какво според теб става, когато се докопат до такива като нас, когато наблизо няма пазител? Прекършват вратовете ни! — отвърна Юри.
— Е, на някои не ни ги прекършват! — извика Зоя, което накара Юри да млъкне.
Той си пое дълбоко въздух и изражението на лицето му омекна.
Приближи се към нея и взе здравата ѝ ръка между дланите си. Погали нежно с палци пръстите ѝ и я поднесе към устните си.
— Не можеш да си представиш колко съм щастлив, че не прекършиха твоя врат…
Тя едва сдържа усмивката си.
— Знам, Юри, знам.
— Съжалявам, че те разстроих. Не трябва да те занимавам с моите глупости — продължи с нежен глас.
Сините му очи попиваха всяка черта от лицето ѝ. Тя сведе поглед.
— Можеш да ми се реваншираш като отидеш да изпиеш едно кафе и се освестиш.
Той кимна и ѝ се усмихна. Сетне взе портфейла от джоба на якето си и отвори вратата.
— Пази я — заръча ми и излезе.
Зоя ме погледна в очакване, нетърпението се бе изписало на лицето ѝ.
— Е? С каква клюка ще разсееш скуката ми?
— Изглеждаш доста жизнена за човек с мозъчно сътресение, две счупени ребра и счупена ръка… — казах изпитателно. — Имаш ли нужда от нещо?
— Натъпкана съм с лекарства и не чувствам не само болката, но и много други неща. Така че точно в момента имам нужда от една сочна пикантна клюка — каза и очите ѝ светнаха срещу моите.
Не можех да възпра напиращата усмивка и седнах на ръба на леглото до нея.
— Майкъл ме целуна — казах, а очите на Зоя се разшириха от изненада.
— О! — промълви едва-едва. — Значи го е направил! — каза самодоволно. — Не смятах, че ще се осмели, но ето че го е направил! — устата ѝ се разтегна в лукаво изражение. — И как стана? Кога стана? — започна да се оплита в извиращите въпроси.
— Спокойно, Зоя. Стой мирна иначе нищо няма да ти кажа — предупредих я сериозно.
Тя спря да се върти, доколкото изобщо гипсираното ѝ състояние позволяваше, и зачака. След като приключих описанието на всичко, което Майкъл беше направил и казал, Зоя продължаваше да ме гледа с полуразширени очи. Мисля, че не беше кой знае колко изненадана от действията му, а по-скоро от начина, по който ги беше извършил.
— Я виж ти, Майкъл имал топки — рече и веждите ѝ се избиха нагоре. — Не вярвах, че ще има смелостта да бъде толкова открит с теб.
— Аз пък не вярвах, че мога да предизвикам подобна реакция у него — казах и издишах дълбоко. — Не ми е приятно да го карам да се чувства така.
— Не можеш да бъдеш отговорна за чувствата му — побърза да каже. — Хареса ли ти? — запита след малко и очите ѝ проблеснаха срещу моите, жадни за още подробности.
— Естествено, че не! — възкликнах и се завъртях с гръб към нея.
— О, аз си мисля, че ти е харесало. И то ти е харесало, че е бил груб и невъздържан, нали? — засмя се.
Отново се размърда в леглото, като се опитваше да сподави стенанията от връхлетялата я болка. Приближих и я притиснах леко, но настойчиво, към леглото. Тя ме изгледа накриво.