— Не те ли тревожи факта, че ми наговори тези неща за Игор? Откъде е разбрал какво изпитвам към него? — погледнах я тревожно.
— От всички хора около теб, мисля, че ти си последният човек, който разбра за чувствата ти към него, Ксения — каза малко тъжно. — Дори вярвам, че Игор го е разбрал преди теб.
— Недей да остроумничиш, Зоя. Откога стана толкова всезнаеща? — подкачих я като се опитах да разсея разговора в друга посока.
Горещите вълни на възбудата ме обляха наново и се опитах да потисна еротичните сцени, които изникнаха пред очите ми.
— Поне не съм заровила главата си в пясъка — отбеляза язвително, въпреки че тонът ѝ беше съвсем добронамерен. — А на теб скоро ще ти поникне перушина, бъзла такава.
— Не съм бъзла!
— Можеш да устоиш на заплахите и ударите на хайка кръвожадни, а не можеш да признаеш пред себе си, че си влюбена в Алешкин! — погледна ме укорително.
— Снощи Игор също ме целуна — изтърсих от нищото и се взрях в шокираното ѝ изражение.
Този път дори не успя да разшири очите си срещу мен, както правеше всеки път, когато нещо я изненадваше. Лицето ѝ застина и устата ѝ остана полуотворена.
— Не говориш сериозно — каза тихо.
— Сега не си толкова всезнаеща, нали? — подхвърлих подигравателно.
Тя врътна очи.
— Но това е… това е неочаквано, Ксения.
— Да, говори ми — отвърнах и отново седнах на ръба на болничното легло. — Нямах намерение да го споделям. И въпреки това… някак ми се стори нормално да кажа именно на теб — тя се пресегна и стисна нежно ръката ми.
В жеста ѝ долових утеха и загриженост.
— Как се чувстваш?
— Не беше просто целувка, Зоя — казах с леко развълнуван глас.
Вгледах се в тънките ѝ дълги пръсти. Както всичко в нея, и те бяха изящни и толкова крехки. Вгледах се в лицето ѝ — беше толкова нежно. Всичко по него бе изписано като от ръката на художник, надарен с невероятен талант. Тя ме гледаше мило, но и някак тъжно.
— Беше всичко, за което съм копняла досега. Когато ме докосваше… сякаш си паснахме като две половини от едно идеално цяло. Толкова на място. Сякаш е писано да бъда с него, Зоя. Но не е. Писано е тъкмо обратното.
— Съжалявам — прошепна.
— След всичко, което се случи… Просто не е честно, Зоя! — въздъхнах. — Не е честно да знам точно колко идеално се чувствам в ръцете му, след като никога не мога да се върна в тях. Жестоко е.
Една сълза се търкулна по бузата ми. Зоя стисна ръката ми по-силно.
— Никога не съм те виждала такава — гласът ѝ прозвуча смаяно.
Аз се усмихнах тъжно.
— Няма да ме видиш повече — преглътнах, — защото всичко ще бъде наред.
— Ксения — каза ми мъчително, — не е нужно винаги да бъдеш силна. Можеш да бъдеш слаба понякога. Поне когато сме само аз и ти.
Погалих косата ѝ. Кожата на лицето ѝ малко по малко възвръщаше розовия си цвят.
— И двете ще бъдем силни и ще пратим всички тревоги по дяволите — засмях се насила. — Кога ще дойдат родителите ти, впрочем? — запитах я, внезапно сетила се, че вече трябваше да са пристигнали.
Тя отклони нетърпеливо поглед и се зарея в пространството.
— Не знам. Няма значение.
— Не си ли развълнувана, че ще ги видиш? — запитах я озадачена. Как можеше да не се радва на посещението им?
— Ще ти кажа след като си тръгнат — отвърна сухо.
В същото време вратата се отвори и влезе Юри, а след него се появи не кой да е, а Майкъл. 0, чудесно! Той ме погледна някак колебливо и му трябваха няколко секунди, за да прекрачи в стаята. Запъти се към Зоя и я целуна по челото. Юри тръгна след него и едва ме погледна. Страхотно! Приятелчето му всичко беше издрънкало. Станах от леглото припряно и се запътих към изхода.
— Е, сега като не си сама, ще тръгвам… — казах и тримата ме погледнаха.
Лицето ми застина, а стомахът ми се усука на болезнен възел. Искаше ми се да потъна в земята от неудобство.
— А и докторите ми казаха да почивам.
— Щом така са ти казали докторите… — каза Зоя, която искрено се забавляваше от мъчението ми.
Майкъл тръгна към мен и в мига, в който излязох, хвана ръката ми.
— Може ли да поговорим? — попита ме и долових притеснението му. Избягваше погледа ми.
— Какво има? — попитах и гласът ми прозвуча по-нервно, отколкото ми се искаше.
— Ксения — обърна се към мен и ме погледна отчаяно, — не исках да се получава така. Съжалявам, не исках да ти разкривам чувствата си така. Трябваше да научиш по друг начин — говореше, а пръстите му играеха по ръба на ризата му.