Изглеждаше различен от онзи Майкъл, когото видях снощи. Това беше Майкъл, когото харесвах и с когото не се притеснявах да прекарвам часове, потънала в разговори и закачки.
— Всичко е наред, Майк — опитах се да прозвуча спокойно. — Не ти се сърдя. Просто ми се иска да нямахме това напрежение помежду ни.
— Не бях на себе си, Екс. Все още не съм, но се опитвам да разсъждавам разумно.
— Не ми е приятно, че аз съм причината да чувстваш… каквото ми каза, че чувстваш — допълних и погледнах встрани.
— Чувствата ми към теб няма да се променят — каза и прокара ръка през разрошения си перчем. Кафявите му очи ме гледаха напрегнато, но изглеждаше спокоен. — И честно казано не мога да обещая, че ще те оставя на мира. Но ми се ще да знаеш, че… — той се спря. Изражението му стана сериозно. — Искам да знаеш, че не желая да съм причината да бъдеш нещастна. Ще се опитвам да спечеля вниманието ти дотогава, докогато не видя и последната искра към мен в очите ти да угасне.
— Майкъл! — възкликнах.
— Знам, че не съм ти безразличен — каза нетърпеливо. — Колкото и да го отричаш, няма да повярвам. Но няма да те целувам насила, ако от това се притесняваш — отвърна съвсем сериозно, но аз не успях да сдържа смеха си.
След кратък миг на объркване, той също се разсмя.
— Съжалявам — промънках. — Извинявай…
Продължавах да се смея, въпреки че се опивах да се окопитя. Загледах се в очите му — винаги толкова топли и успокояващи.
— Трябва да тръгвам — казах му внезапно.
Той кимна с разбиране. В същия момент дойде една сестра, която изрита Юри от стаята на Зоя с поток от възмущение и сърдити възклицания, и той се понесе унил надолу по коридора. Тръгнах с него към кафето, а Майкъл каза, че се прибира в Палатата.
— Какво ще правим сега? — попитах го.
— Ела, имам нужда от още едно кафе — каза с почервеняло лице Юри, след което тръгнахме по болничния коридор.
— За човек, който е спал непробудно цяла нощ, поемаш големи количества кофеин — той ме погледна кисело. — Нямам против. Ти си единственият човек тук, който пие истинско кафе.
— Защо си дошла толкова рано? — запита ме вече по-спокоен.
— Не можах да спя. А и нямаше какво да правя — отвърнах вяло.
Той ме изгледа сякаш току-що беше засегнал някаква неудобна тема и тръгна напред.
— Майкъл ми каза всичко. Няма нужда да го криеш — промълви.
— О, това ли… — отвърнах. — Да, досетих се, че всичко ти е казал. Изобщо не можеш да пазиш тайна. Дано не ти се налага да излъжеш за нещо… — разсмях се.
Той ме погледна развеселено и посочи една маса в малкото кафе отстрани на асансьорите до рецепцията. Естествено, като всяко здравно заведение, и това беше цялото стъклено и лъснато.
— Мразя болници — простенах.
— Никой не ги обича — Юри отиде до нещото, което се считаше за бар, или по-скоро тезгях, и поръча две кафета. — Колко захар искаш?
— Чисто — отговорих. Той си сложи две бучки и седна срещу мен. — Виждал ли си досега родителите на Зоя?
— Не. Мисля, че това е вторият път, в който идват тук — отвърна и ме погледна мрачно.
— Мислех, че семействата ви идват често. Все пак трябва да им липсвате — предположих.
— Нашите идват често. Баща ми постоянно пътува по работа насам натам и се отбива. Майка ми се застоява по-дълго на различни места. Тя е вестител — обясни и отпи от кафето си.
— Ами семейството на Зоя? — попитах го.
Той втренчи погледа си в чашата и след няколко секунди размисъл отвърна:
— Семейството ѝ е особено. Те не одобряват това, че тя е тук.
— Защо? — изненадах се. — Мислех, че и двамата ѝ родители са вестители. Как биха могли да не одобрят желанието ѝ да се обучава?
— Работата е там, че те са обърнали гръб на дарбата си. Желанието им е било Зоя да учи в университет, вместо да развива способностите си — отвърна все така замислено.
— Защо са загърбили дарбата си? — запитах го невярващо.
— Заради едно убийство. Убийството на сестра ѝ — думите му ме шокираха. Зоя никога не беше споменавала, че е имала сестра.
— Но как се е случило? Какво е станало? — запитах смаяно.
— Майка ѝ и баща ѝ помогнали на Двореца да издири някаква група току-що превърнати вампири. Благодарение на тях пазителите ги намерили и ги убили. Другите вампири обаче били жадни за отмъщение и нападнали семейството на Зоя. Пазителите ги защитили, но не успели да спасят сестра ѝ. Била само на десет години… — гласът му беше изпълнен с тъга.
Не отделяше погледа си от чашата и чупеше бъркалката на малки парченца.
— Не знаех за това — промълвих едва-едва, все още шокирана.
Почувствах се толкова глупаво. Беше ме грижа за нея, но докато тя ме разпитваше толкова често за миналото и за семейството ми, аз нито веднъж не се сетих да попитам за нейното.