— Кога се е случило това?
— Преди четири години.
— Но защо са се отказали от дарбата си? Не са ли искали да станат още по-силни?
— Всъщност те приели твърде лично безсилието на пазителите. Заявили, че щом Дворецът не може да защити семейството им, и те нямало да защитават никого. Отрекли се от дълга си и напуснали нашето общество. Зоя обаче заявила, че смъртта на сестра ѝ я задължава да продължи да развива способностите си. Не искала да допусне това да се случи отново. С когото и да било — каза Юри и млъкна.
— Трябва да се гордееш с нея — заключих.
Той ме погледна объркано и изпусна последното останало парченце от бъркалката.
— Защо го казваш? — попита ме със странен глас.
Изведнъж се притесних и зарових нервно ръка в дългата си коса.
— Просто… Знам, че държиш на нея. А постъпката ѝ наистина заслужава уважение — изговорих припряно.
— Да не би Зоя да ти е говорила нещо за мен? — наблюдаваше ме подозрително.
— Какво да ми е говорила? — запитах на свой ред, опитвайки се да прозвуча убедително.
Той само ме погледна с все същото подозрение и отново отпи глътка от кафето си.
— Ясно ми е, че вече знаеш за отношението ми към нея. Но ако тя наистина ти е казала нещо за мен, трябва да науча какво — заяви подканващо.
Този път аз го изгледах косо.
— Дори и да ми беше казала, не бих ти го споделила. Тези неща са твърде лични и е по-добре да се научават от първа ръка. Не че ми е казвала нещо — допълних като видях как ме погледна. — Кажи на Майкъл, че е много грозно да разпространява неща, които засягат само и единствено мен и него.
— Хайде, моля те, Ксения! Все едно не си издрънкала всичко на Зоя! — възкликна, което всъщност ме накара да замълча.
Е, може би този път беше прав. Той се взря зад гърба ми и задържа поглед.
— Я, виж! Алешкин е там — каза изненадано и посочи мястото пред асансьорите.
— Какво? — сепнах се.
Проследих посоката, в която беше кимнал Юри, и сърцето ми подскочи. В мига, в който зърнах Игор, по тялото ми премина електрически заряд. Цялата пламнах от смесицата, в която се бяха оплели обърканите ми чувства. По дяволите, какво прави тук? Естествено, че ще се появи точно когато не искам да го виждам! Да си плюя на късмета! Усетих как получавам панически пристъп и внезапно почувствах остра нужда от повече въздух и повече места, на които да се скрия. Трескаво се заоглеждах къде мога да се дяна, а Юри ми хвърли толкова недоумяваш поглед, че остана с отворена уста.
— Какво правиш?! — изуми се. — Какво ти става?
— Нищо! Трябва да тръгвам — отсякох и се запътих бързо към вратата, която слава Богу беше в обратната посока от тази на Игор.
Профучах покрай последните маси и дочух няколко цъкания и възмутени възгласи. Опитах се да се изнижа възможно най-незабележимо покрай рецепцията и се отправих към изхода. Най-накрая излязох навън и вдишах дълбоко студения въздух. Зачудих се дали да не спра такси. Какво ли щях да обясня на Новаковска като се прибера в Палатата без пазителя, който ме придружи насам? Не ми се искаше да тръгвам, но нямах особен избор. Трябваше да се сетя, че Игор ще дойде. Най-малкото трябваше да провери пазителите и дали всичко е наред. Обърнах се забързано назад, за да хвана някое такси, и се блъснах в един минувач.
— О, съжалявам… — започнах да се извинявам, но с ужас видях, че минувачът, който стоеше пред мен, беше Игор.
Физиономията ми тутакси замръзна и аз го изгледах паникьосано. Разумната част от съзнанието ми беше разочарована от появата му, но всичко останало в мен ликуваше при вида на очертанията на мускулестото му тяло под прилепналата черна тениска, едва прикрита от дългия черен шлифер.
— Въобразявам ли си или току-що се опита да се скриеш от мен? — запита ме невярващо.
— Ъм… ти какво правиш тук? — отвърнах ядно.
Той ме погледна смаяно.
— Дойдох да проверя как е Зоя и да се уверя, че всичко е наред — отговори машинално и отново ме изгледа. — Видя, че съм в болницата и се втурна през глава да изчезнеш оттам!
Продължаваше да изглежда така сякаш го бях зашлевила.
— А ти какво очакваш?! — гласът ми прозвуча по-развълнуван, отколкото ми се искаше. — Да се хвърля в обятията ти? Нали точно това правех снощи, когато ти самият излезе бързо-бързо от стаята!
Погледът му се промени и сега вече изглеждаше така, все едно му беше трудно да каже каквото и да било.
— Виж, Ксения, трябва да поговорим за това — отвърна сериозно.
Синьо-зелените му очи успяха както винаги да ме хипнотизират, но си наложих да се съвзема.