— Не трябва да говорим за нищо. Разбирам защо си тръгна — отвърнах припряно.
Извърнах се към булеварда и се огледах нетърпеливо за някое преминаващо такси. Нещата едва ли можеше да станат по-унизителни за мен.
— Не мисля, че тълкуваш нещата правилно — настояваше той. — Не и след като прекосяваш болницата ужасена от мен.
— Напротив, Игор. Много добре ги тълкувам. Но това не означава, че изгарям от желание да те виждам точно сега — отвърнах сериозно.
— Защо си сама? Къде са пазителите, които трябваше да те придружат? — запита ме и долових гнева му.
Сериозен ли беше? Той беше ядосан на мен? Ама че нахалство.
— Мисля, че е по-добре да прекратим този разговор — отсякох и тръгнах към таксито, което спря до тротоара. Игор понечи да ми каже нещо, но аз го прекъснах. — Моля те, недей — погледнах го твърдо. — Не искам да говорим за снощи. Нито сега, нито никога.
Той ме погледна с разочарование. Стоеше гордо изправен, косата му обрамчваше красивото му лице, очите му се впиваха в моите, но остана безмълвен. Загледах го за няколко секунди, достатъчно дълги, за да усетя как сърцето ми се пръсва на хиляди парченца, и се отдалечих. Оставих го да проследи с поглед как се качвам в колата и потеглям.
Глава 22
След като направи още няколко неуспешни опита да говори с мен, Игор удвои броя на солдатите в Палатата и причисли още двама, които да ме следват на всяка крачка. Аз не исках да чуя и думичка от това, което искаше да ми каже, и избягвах всякакъв контакт с него. Така е по-добре, повтарях си. Не го обвинявах, че излезе онази нощ от стаята. Обвинявах го за начина, по който покори сърцето ми и за пожара, който подпали в тялото ми. Обвинявах го задето ме накара да го желая още по-силно. Да го обичам по-силно. И най-вече го обвинявах за факта, че ми се налагаше да страня от него. Защото липсата му се бе загнездила дълбоко в мен и гонеше съня надалеч в продължение на дълги нощи. Ако преди ме измъчваха въпроси за миналото и бъдещето ми, за това коя съм и защо вампирите искаха да ме убият, сега се измъчвах от мисли за него. За начина, по който косата му блестеше под лъчите на сутрешното слънце, а очите му притъмняваха и ставаха по-дълбоки, когато ме зърнеше от другата страна на коридора. Въпреки че го игнорирах, Игор не се отказа и продължи да идва в Палатата. Почти не го виждах, но чувах от Зоя, че се появявал често и питал за мен, както и че дълго говорел с Ордена като от време на време споменавал името ми в разговорите.
— Защо не говориш с него, Ксения? — питаше ме тя укорително. — Не можеш да знаеш какво има да ти каже.
— Няма значение, Зоя. По-добре да стоя настрана — настоявах. — Не знам какво чувства към мен, но колкото по-бързо забрави, толкова по-добре.
— Говориш сякаш ти не изпитваш нищо! — възмущаваше се.
— Какво значение има какво изпитвам аз? Той ще понесе последствията, аз нямам какво да губя. Не искам да го виждам как се проваля.
Зоя така и не се съгласи с мен. Дори беше спряла да ме сватосва с Майкъл. Що се отнасяше до нея, прекарваше всяка свободна минута с Юри, а ние с Майкъл се мъкнехме с тях и им светехме като крушки. Не че времето, което прекарваха заедно, можеше да се нарече романтично… Колкото и да му се искаше на Юри, Зоя продължаваше упорито да избягва въпроса за неясните им отношения и още по-неясните ѝ чувства към него.
— Не мога да повярвам, че утре е Нова година! — възкликна развълнувано Зоя и направи жалък опит за подскок във въздуха, имайки предвид, че все още ръката ѝ бе гипсирана, а ребрата ѝ едва бяха заздравели.
Радваше се на новите си безумно скъпи обувки, които току-що бе купила от ГУМ[10].
— С малко повече късмет цялата тази показна история ще отмине бързо и когато отворя очи, вече ще е януари — отвърнах, докато слагах обиците с тъмно сини кристали, които Зоя настоя да ми подари по време на новогодишното си пазаруване.
— От време на време не е зле да се социализираш и с други хора освен с нас и Ордена — отбеляза важно и още веднъж пробва обувките на високи токове.
Огледа се доволна в огледалото и лицето ѝ засия от щастие.
— Каквото и да казваш, този Новогодишен бал ще бъде истинско мъчение — отвърнах кисело. — Да не говорим, че още не съм решила какво ще облека…
— Каквото и да облечеш, ще накараш останалите да се пръснат от завист. Особено Оля — заяви бодро и скочи върху мекия матрак на леглото.
— Щом казваш — засмях се на радостта, която я бе обзела. Изглеждаше като същинско дете.
— Някой път ми се иска да ти заема малко от ентусиазма си и да изтрия това кисело изражение от лицето ти — загледа ме сериозно. — Знаеш ли, че Майкъл иска да те покани за дама на бала? — очите ѝ светнаха лукаво срещу мен.