Аз също не можах да сдържа смеха си и си тръгнах без да продумам. Зоя може би наистина имаше право — трябваше просто да се отпусна и да видя какво ще се случи. Може би наистина щях да успея да изтрия това кисело изражение от лицето си.
Прибрах се в стаята си и заварих на леглото да ме чака една голяма кутия, опакована в сребриста хартия. Отгоре бе прикрепена изящна малка картичка, изобразяваща новогодишни фойерверки в нощното небе на Москва. Отворих я с любопитство и зачетох.
За най-красивата сърдитка, която някога съм виждала.
Довечера, Ксения, всички погледи ще бъдат приковани в теб (имаш късмет, че този път съм с гипсирана ръка);)
С обич,
Зоя
Усмивка плъзна по лицето ми и ръцете ми нетърпеливо разкъсаха хартията. Пред очите ми се появи изящен копринен плат в тъмно синьо. Толкова тъмно, че приличаше на необятно небе в ясна нощ. Извадих роклята и тя се отпусна тежко в ръцете ми. Беше дълга, с дълбока цепка, стигаща до основата на бедрото. Деколтето също бе дълбоко, но не толкова, че да ме откаже да я облека довечера. Самото изящество. Зоя бе купила за мен роклята, която бе видяла, че съзерцавам на витрината на един от безумно скъпите магазини в ГУМ. Въздъхнах пред красотата ѝ и донякъде ми стана гузно, че толкова лесно бях готова да я приема като подарък за Нова година. Неволно се сетих за сестрата на Зоя и отново се запитах защо не я бе споменавала досега. Със сигурност я е обичала много, навярно още я обичаше. Зоя беше такава — сърцето ѝ бе голямо толкова, колкото устата ѝ, и не можеше да не обгрижва тези, които бе заобичала истински. Някак бях успяла да спечеля обичта ѝ, въпреки дистанцираното си отношение през повечето време. И Зоя не се отказа нито за миг, докато не я допуснах до себе си. Стегни се, Ксения! Откакто отиде в Русия, си станала много сантиментална! Въздъхнах.
— Зоя, иска ми се да знаех как да ти покажа колко много значиш за мен.
* * *
Нощта настъпи неусетно. Два пъти ходих до стаята на Зоя, но не успях да я намеря. Къде ли се бе дянало това момиче? Оформих косата си като я прибрах от едната страна, а от другата я пуснах на едри букли. Сложих обиците, които също ми бяха подарък от Зоя и се погледнах в огледалото. Не можех да позная това момиче. Не беше просто красивата рокля и прическата. Не беше и вечерният грим. Нещо в погледа ми беше по-различно, но не можех да определя какво. Очите в огледалото ме гледаха любопитно и въпреки всичко ми се сториха по-стари. Видели повече. Изражението ми бе по-сериозно. Протегнах пръст към гладката повърхност и непознатата направи същото. Докоснах отражението си и се почувствах още по-далеч от себе си. Намръщих се. Извърнах се от огледалото, вдишах три пъти и излязох през вратата.
Надявах се да се впиша в аристократичното съсловие на руското общество. Ако не — майната им на всички високопоставени руснаци. Интересно ми беше дали щеше да има гости и от други държави, както на помена за Пророчицата. Пристъпвах внимателно по стълбището към фоайето и придържах краищата на роклята, която обгръщаше цялото ми тяло и падаше до върховете на пръстите на краката. Докато слизах по стълбите, усещах как обеците се полюшват тежко отстрани на лицето ми и можех да си представя как отблясъците от светлината се отразяват в кристалите по тях. Моментът да се сблъскам с най-странното съсловие, съществувало някога в историята на човечеството, настъпи. Дишай, Ксения… И по-лоши неща са ти се случвали. Може би точно в този момент предпочитах да се изправя лице в лице с някой грозен вампир. Бях се унесла в мислите си, когато почувствах нечие присъствие. Погледнах напред и видях Майкъл в целия си блясък. Стоеше във фоайето и ме чакаше. Лицето му се озари с една от онези негови усмивки, на които не можех да устоя. Той пристъпи напред и ми подаде ръка.
— Майк, много си елегантен.
— Ксения… — отвърна замислено като не сваляше поглед от мен. — Приличаш на истинска принцеса — пророни някак задъхано.
Аз се засмях, хванах го под ръка и продължихме към Церемониалната зала, където щях да срещна всички хора, които обществото на вестителите и пазителите познаваше.
— Готова ли си? — запита ме.
Кимнах решително.
Глава 23
Сега вратите на залата бяха изпъстрени със сребърен прашец и инкрустирани с тъмно сини камъни, които блестяха вълшебно на фона на зимната приказка, в която дворът на Палатата се беше превърнал. Двама мъже, облечени в смокинги, отвориха вратите за нас и ни кимнаха за поздрав.