Още с първата крачка ме обля опияняваща смесица от скъпи парфюми и ярки светлинни снопове, проблясващи сред приглушената светлина в залата. Имах чувството, че се намирам на съвсем различно място — нямаше нищо общо с онова, което бях видяла, когато дойдох тук за първи път. Залата беше обляна в мека приглушена светлина, потапяйки в себе си всяко едно пламъче на запалените свещи и примигващите новогодишни светлинки. В центъра се издигаше висок и внушителен бор, обсипан с (бих се заклела) ръчно изработени стъклени фигурки, всяка уникална сама по себе си, но така, че да се сливат с тоновете на цялата украса на помещението. От високия таван се спускаха тъмносини воали, поръсени със същия сребърен прашец, който можеше да се види навсякъде.
Изведнъж се сетих за това, че Зоя бе помогнала за украсата и сигурно е знаела колко идеално ще пасне роклята ми на цветовете на цялата Церемониална зала. Навсякъде бяха разположени изискани коктейлни маси с дълги сребристи покривки, прихванати в средата с тъмносини панделки. Помещението се изпълваше със звън от кристални чаши в тон с опияняваща нежна музика. Иначе обрисуваните и инкрустирани обширни стени на залата, сега бяха покрити в тематичното сребърно и синьо, сливащи се впечатляващо със спектъра на уютната светлина, която сякаш струеше отвсякъде. Може би се бях хипнотизирала от цялата тази невероятна гледка, защото не разбрах как изведнъж се бях озовала под ръка с Майкъл пред Наталия Романова, която изглеждаше като някоя знатна особа.
— Ксения, Майкъл, добре дошли! — поздрави ни формално тя и направи лек поклон с глава.
Типичното сияние в лицето ѝ я разкрасяваше още повече и допринасяше за особено елегантната ѝ осанка. Беше облечена в сребриста дълга рокля — изцяло в тон с тематиката на вечерта. Ние отвърнахме със същата формалност на поздрава ѝ и продължихме напред, където чак сега видях, че Юри и още двама младежи, които бях засичала няколко пъти откакто бях тук, стояха и разговаряха за нещо много забавно, ако съдех по развеселения им вид. Всички се бяха постарали да изглеждат много елегантни и с изненада установих, че съвършено се вписват сред дори и най-официалните гости на вечерта.
— Ето къде сте! — усмихна ни се Юри. — Ксения, надминала си себе си! — галантно се обърна към мен все още развеселен.
— Благодаря, Юри. Започва да ми става неудобно от тези комплименти, особено ако ги чувам от вас — отвърнах.
— От нас? — учуди се Юри.
— Да, от приятелите си.
— Но това, че сме приятели, в никакъв случай не значи, че не можем да се възхищаваме на вида ти — намеси си Майкъл, което ме накара да се подсмихна, сещайки се за последния ни разговор, когато се самопоканих за негова дама на бала.
— Не мога да повярвам в какво са превърнали Церемониалната зала! Направо е неузнаваема! — побързах да сменя темата.
— Орденът винаги е държал на такива неща. За тях няма нищо по-важно от това да поддържат високо славата и статуса си в обществото — отвърна Юри.
— Представете си какво ще стане, ако Тайният кръг дойде на посещение! — иронично каза едно от момчетата, които не познавах много добре.
— Саша е прав. Вече виждам как Романова търчи напред-назад в истерия из цялата Палата — засмя се Юри.
— Тайният Кръг не са ли поканени? — попитах с надеждата отговорът му да е отрицателен.
— Не. Но това е така, защото те почти никога не се появяват навън. Обществото ни рядко има възможността да се срещне с тях, още по-малко ако тази среща е извън Двореца — обясни Юри, а аз въздъхнах облекчено.
Само тяхното присъствие ми липсваше.
— Юри, къде е Зоя? — попитах го отнесено. Погледът ми блуждаеше из лицата на тълпата, но никъде не успях да видя нейното. — Странно… Тя нямаше търпение да дойде — прошепнах все така в унес.
— Не знам къде е, но каза, че ще се срещнем тук — дочух сякаш отдалеч все така приповдигнатия глас на Юри.
— Ксения, какво има? — попита ме Майкъл.
Неговия глас също ми прозвуча особено — имах чувството, че не бяха до мен. Шепота на хората се засилваше все повече и повече.
— Ксения? Ксения! — викът ѝ ме стресна.
Фокусирах лицето на Романова пред мен.
— Наталия? — обърнах се към нея.
— Наред ли е всичко? — попита ме подозрително.
Сините ѝ очи, полупрозрачни като кристали, бяха насочени настоятелно в мен. Явно очакваше адекватна реакция.
— Да, разбира се — отвърнах с усилие да прозвуча по-трезво. — Мога ли да помогна с нещо, Наталия?
Тя не отмести поглед, но само след миг смени изражението си.