— Исках само да те представя на един мой много добър приятел каза и се обърна назад към мъж, облечен в смокинг.
Моментално разпознах лицето на Казимир Буковски. Гледайки го отблизо, видях, че косата и мустаците му са посивели и имаше торбички под очите, но иначе лицето му бе опънато. Той се приближи към нас и когато заговори, ме побиха ледени тръпки.
— Г-це Петрова, господа — кимна учтиво и някак пресилено, — чувал съм много за вас.
— Ксения, това е Казимир Буковски. Той е предан и отдаден на Ордена вестител — представи го с гордост Романова.
Буковски кимна все така формално с глава и ѝ се усмихна.
— Разбрах, че наскоро сте намерили убежище в Ордена, но славата Ви се носи бързо и надалеч.
— Нима? — отвърнах сдържано. — Явно Русия не е чак толкова голяма.
— О, не е нужно да скромничите — отвърна Буковски. — До ушите ми достигнаха много любопитни истории. Дори няма нужда да споменавам прочувствените Ви слова по повод смъртта на Пророчицата по време на помена. Изключително, наистина! — заяви полувъзторжено.
Аз не отговорих нищо, тъй като думите му звучаха фалшиво и далеч не толкова убедително. Изглеждаше ми абсурдно, дори смешно, да се лаская от подобни коментари. Както във всяко общество, така и тук се намираха определени хора, които тръпнеха в очакване за поредната сензация и живееха за това да се доберат до днешната новина, за да откраднат малко от светлината на прожекторите. А за тях аз очевидно бях точно това — момичето от България, което не подозираше какво е и което изживя смъртта на Вера Крамаренко. Една сензационна новина, която щеше да отмине толкова бързо, колкото се беше и появила. По дяволите, предполага се, че тези хора са просветени. Зачудих се дори дали изобщо виждаха нещо.
— Жалко, че нямахме възможност да поговорим след словото Ви. Сякаш потънахте вдън земя — допълни и ме погледна настоятелно.
Едва успях да се стърпя да не изгрухтя в лицето му.
— Ксения, ако ми позволиш при първа възможност ще те представя и на сина на Казимир. Къде е Давид впрочем? — намеси се Наталия.
— Надявам се, че все още е тук — засмя се Буковски. — Дойдохме заедно. Сигурен съм, че ще е очарован от срещата с Вас — добави, обръщайки се към мен с типично ласкавия си тон.
Вече разбирах, че е усвоил до съвършенство досадния маниер да фамилиарничи — като се почнеше от гласа и погледа му и се стигнеше до жестовете и изразите, които използваше. Отврат. Останалите гости около нас поглъщаха запленени всяко едно негово движение — начина, по който потриваше показалеца в палеца си, очертавайки невидими окръжности, това как мустаците му се раздвижваха докато говореше. Дори проследяваха поклащанията му, повдигайки се ту на пръсти, ту на пети върху токовете на лъснатите си обувки. Както наблюдавах с неодобрение усмивките им, предназначени за Буковски, който впрочем очевидно беше много богат — скъп часовник, скъп костюм, скъпи обувки, — изведнъж съзрях познато лице в навалицата от гости.
— Извинете ме — обърнах се към тях и бързо се отправих напред, стараейки се да не изглеждам невъзпитана. — Алегрина!
— Ксения! — отвърна ми тя радостно и ме прегърна. — Надявах се да те срещна тук.
— Толкова се радвам да видя познато лице! Особено твоето.
Може би първият и последен път, в който я срещнах, не беше при добри обстоятелства, но самото ѝ присъствие тук ме накара да се почувствам по-отпусната — сякаш бях по-близо и до Игор. Алегрина ме погледна някак замислено, изглеждаше загрижена. Веждите ѝ се сключиха и на челото ѝ се образуваха дълбоки бръчки.
— Какво има? — попитах я объркана.
Тя се умълча за няколко секунди и въздъхна.
— Не мисля, че трябва да ти казвам това, но не бих могла да го скрия — каза тихо и се приближи деликатно към мен. — Усещам раздвижване. Голяма промяна — очите ѝ останаха все така разтревожени.
Не можех да разбера за какво говореше, но беше очевидно, че не е добро.
— Промяна? Каква промяна?
— Имах видение. Такова видение, което всеки друг би объркал със сън. Но не и аз — Алегрина се озърна, сякаш се страхуваше да не ни подслушват, и отново продължи. — Ксения, видението ми беше свързано с Пророчицата.
— Вера Крамаренко? — изненадах се.
— Вера, която се свърза с теб в предсмъртния си час — довърши вестителката.
Видя ми се много по-различна от онази жена, която видях на летището с Игор. Сега изглеждаше угрижена, дори изтормозена, и ясно можех да прочета страха в очите ѝ.
— Какво видя? — попитах я нетърпеливо.
Този разговор опъваше като струна всяка клетка от тялото ми и напрежението от неизвестната заплаха се загнезди в стомаха ми.