— Не мога да опиша точно. По-скоро почувствах това, което тя искаше да почувствам.
— Какво говориш? Тя е мъртва — прошепнах напрегнато.
— Вера е мъртва, но не и духът ѝ. Ксения, не ми казвай, че след всичко, което преживя и което видя, все още не си се убедила в съществуването на по-висша сила, в съществуването на духа.
Алегрина ме погледна укорително и ми стана неудобно дори да се замисля дали вярвам в подобни понятия. Истината беше, че в момента щях да повярвам на всичко, но дали можех сляпо да приема нещо за чиста монета — това беше друг въпрос.
— Алегрина, кажи ми какво разбра — настоях все по-нетърпеливо,
— Усетих, че връзката между теб и Пророчицата не е чиста. Нещо тегне над нея — тя направи пауза и можех да се закълна, че устните ѝ потрепериха. — Смърт.
Последната дума ме скова. Какво говореше тя…
— Но това не беше видение, нали? — проговорих след малко. — Ти каза, че е било по-скоро усещане. А и именно смъртта беше това, което ни свърза… Нейната смърт — натъртих.
— Ксения, знам какво говоря. Ти си надарена повече, отколкото някой досега е показвал. Осъзнаваш ли, че имаш по-голяма сила от половината вестители в Ордена взети заедно? А си още в началото на пътя си! — Алегрина се беше развълнувала и ѝ беше все по-трудно да сдържа емоциите си така, че да не бъдем подозрителни за хората около нас. — Не разбираш ли? Има нещо, което не е наред! Трябва да разбереш какво е, Ксения. Ако оставиш нещата така, може да се окаже твърде късно.
— Алегрина, кажи ми какво усети! — вече беше късно да се правя, че думите ѝ не ме плашеха. Тя обаче ме плашеше повече — изглеждаше на предела на нервите си, изтерзана и параноична.
— Вече ти казах.
— Кажи ми повече — настоях.
Тя се замисли без да откъсва поглед от очите ми и след дълго колебание се реши:
— Мисля, че Пророчицата е имала видение за теб, знаела е, че ще се появиш и е искала да те предупреди за някаква опасност. Усетих колко обвързани сте били, но ти така и не си разбрала.
— Алегрина, всеки ден съм в опасност. Всички сме в опасност — прошепнах.
— Опасността не е кръвожаден — думите ѝ накараха кръвта ми да се смрази.
Нещо в думите ѝ ме изплаши. Какво можеше да е по-опасно и по-страшно от вампирите? Не… не беше възможно. Нима можеше да е права? В този момент към нас се присъедини Буковски. Отново.
— Ксения, не знаех, че познаваш Алегрина! — „изчурулика“ любезно. Боже, колко беше дразнещо да го слушам!
— Така е, с Ксения сме се виждали и преди — отвърна вместо мен Алегрина, опитвайки се да си придаде фриволен вид.
Явно Буковски умираше от любопитство да разбере откъде се познаваме, защото продължи да ни гледа в очакване, но нито една от нас не благоволи да го осветли.
— А, ето го и Давид! — възкликна радостно и помаха припряно на сина си да се приближи.
И преди го бях виждала. Последният път зърнах лицето му на входа на Палатата, когато със Зоя се втурнахме след непознатата жена. Въпреки че не бях напълно сигурна в това, което бях видяла тогава. Давид беше доста по-висок от баща си, строен и с хубаво лице — притежаваше онова сладникаво обаяние, на което малко момичета можеха да устоят. Имаше русолява коса, пригладена небрежно назад с леки чупки в перчема, и топли кафяви очи, които в естественото си състояние бяха почти незабележимо премрежени.
— Дами, представям ви моя син Давид Буковски.
Синът му се усмихна чаровно, но не мазно като баща си, слава Богу, и подаде ръка за поздрав.
— С вас вече се познаваме, Алегрина — обърна се към нея. Тя се усмихна и кимна. — Но досега не съм имал честта да се запозная с Ксения.
— Каква чест наистина! — пошегувах се, но явно само на Давид му се понрави чувството ми за хумор.
— Слушали сме толкова много за Вас и способностите Ви, че бяхме започнали да смятаме, че приличате на Пророчицата! — засмя се той. — А какво се оказва — Ксения Петрова е по-красива от всяка рускиня, която сме виждали.
— Това е така, защото не съм рускиня — отвърнах.
Той се усмихна все така чаровно и поклати глава.
— Ксения, виждал съм много българки, но нито една от тях не може да се сравни с гордостта и величието, което излъчвате.
Усетих как думите му успяха да поласкаят егото ми, и въпреки всичко ми прозвучаха неестествено, сякаш чувах реплика от стар филм, излъчван по телевизията. Беше странно, но за разнообразие ми беше приятно да слушам комплиментите му.
— Давид, няма нужда да ми говориш на „Вие“ — отвърнах с любезна усмивка, когато в същия момент погледът ми попадна на мъжа, който стоеше високо изправен само на няколко метра пред мен.
Сърцето ми ускори ритъма си до лудост и всички лица около мен се сляха в една мъглява тълпа. Виждах само него. Игор… Гледаше ме настоятелно, не откъсваше очи от мен. Какво си мислеше, че щях да направя? Нима щеше да стои там като истукан, докато сама не го приближа? Може би щях да отида при него… след час. Или веднага. Не бих могла да знам, тъй като той направи крачка напред, после още една и още една, докато накрая не се озова толкова близо, че можех да видя как бръчката между веждите му трепна, когато се опита да потисне въздишката си.