— Игор… Алешкин — добавих веднага.
Казимир Буковски ме погледна с едва доловимо любопитство. В момента се чувствах толкова уязвима, че не знаех коя моя постъпка би се изтълкувала като подозрителна.
— Ксения — отвърна с дрезгавия си глас и впи синьо-зелените си очи в моите. Задържа погледа си само миг по-дълго и след това кимна за поздрав. — Бихте ли ни извинили? Знаете колко сме стриктни ние пазителите в наставленията си към младите вестители.
Той пристъпи крачка назад и ми направи път да мина пред него. Никак не ми се искаше да разговаряме, но нямах извинение пред другите. След миг колебание пристъпих и се отдалечихме достатъчно, за да сме сигурни, че няма да подслушат разговора ни.
— Идваш да говорим по работа? — попитах го като едва успях да сдържа сарказма си.
Очаквах да ме скастри, да се опита да ме накара да се държа подобаващо, но Игор ме гледаше безмълвно и всяка следваща секунда погледът му ставаше все по-невъздържан. Усетих буря от различни чувства да бушува в очите му. Беше ме хванал за ръката, точно над лакътя, но не грубо, нито ласкаво, а по-скоро настоятелно.
— Игор, какво има? — запитах го уморено.
Очите му обхождаха лицето ми така, сякаш ме виждаше за първи път. Или може би за последен.
— Ксения, искам да ти кажа толкова много неща… — гласът му както обикновено беше нисък и леко дрезгав, но този път прозвуча твърде емоционално.
— Станало ли е нещо? — попитах го въпреки страха, който изпитвах от това, което може би щеше да изрече.
Не исках да зная. Не исках да научавам поредната горчива истина. Имаше причина да го виждам такъв и тя не беше повод за радост.
— Ти… Трябва да знаеш, че не исках да си тръгна. И никога не съм искал да те нараня — думите му се изтръгнаха мъчително като стон от гърдите му. — Независимо от това, което се случи, не мога да те оставя. И каквото и да се случва занапред, няма да те оставя — пръстите му се вкопчиха още по-отчаяно в ръката ми и явно му костваше твърде много да запази поне видимо самообладание.
— Защо ми казваш това? — попитах го объркано.
Той се приближи по-близо и с все същия глас прошепна:
— Никога не си била по-красива — очите му припламнаха.
От тях струеше толкова силна енергия, толкова много чувства и премълчани думи. Сърцето ми заблъска като чук и както обикновено се случваше, когато бях близо до него, горещи вълни заляха цялото ми тяло. Натрапчива тръпка се плъзна надолу по целия ми гръб. Беше неописуемо отново да бъда близо до него. В мига, в който усетих дъхът му да докосва лицето ми, всичко останало загуби значение. Орденът, новогодишния бал, опасностите, тайните. Всичко остана някъде назад, далеч.
— Ксения! — Зоя връхлетя от нищото и ако можех да съдя по вида ѝ, нещо я беше развълнувало повече от обикновено. — Трябва да говоря с теб.
— Зоя, къде беше? — попитах я, вече изтръгната от бъркотията на собствените си емоции. — Какво се е случило?
— Ела — отвърна настоятелно като местеше погледа си ту към мен, ту към Игор.
Той изглежда не знаеше нищо повече, съдейки по сдържаното му изражение, но Зоя го гледаше така, сякаш я беше обидил с нещо.
— Какво става? Защо го гледаш така? — не отстъпих.
Тя запристъпва нервно от крак на крак и му хвърли неодобрителен поглед.
— Не тук — процеди и ме затегли към вратата.
— Не, Зоя, тук. Кажи ми какво е станало!
— Добре, щом така искаш — каза подразнено и се обърна към Игор с вледеняващ поглед. — Но може би ще е по-добре ти да ѝ кажеш.
Игор я изгледа с присвити очи, сякаш нещо му убягваше.
— Какво трябва да значи това? — отвърна ѝ със същия студен тон.
Очевидно не му беше приятно да бъде въвличан в подобни драми, особено когато се разиграваха по време на разговора, който беше започнал с мен.
— Кажи ѝ какво каза по телефона преди малко. Кажи ѝ това, което сам призна, че тя трябва да знае! — Зоя говореше толкова разгорещено, че беше по-добре наистина да излезем преди да сме привлекли вниманието не само на хората около нас, но и на цялата зала. Подканих Зоя да върви напред, но тя се извърна към Игор и се спря. — Повече от ясно е, че и ти трябва да дойдеш.