Игор я стрелна с поглед и ни последва. Погледнах назад към него изглеждаше уморен. Когато излязохме от залата и стигнахме до малко фоайе, отдалечено във вътрешността на сградата, Зоя изведнъж се обърна и извика:
— Какви игри играеш, Алешкин?
Поведението ѝ дотолкова ме изненада, че в първия момент останах без думи.
Вместо да се ядоса и да изиска респекта, който се полагаше на всеки пазител, Игор отпусна рамене и се облегна на стената. Изражението му бе неразгадаемо.
— Ще ми каже ли някой какво става тук? — настоях без да се опитвам да скрия раздразнението си. — Игор, кажи нещо! За какво говори Зоя?
Той ме погледна и понечи да заговори, но се разколеба. Зоя гледаше все така ядосано, скръстила ръце пред гърдите си.
— Зоя, би ли ни оставила насаме? — попита я той без капка желание да отвърне на нападенията ѝ.
Тя само изсумтя и поклати глава.
— Не, няма да ви оставя насаме. Искам да се уверя, че ще ѝ кажеш истината.
— По дяволите, някой да ми каже какво става! — извиках.
Онзи гняв, изригваш ненадейно в мен, отново беше завладял цялото ми съзнание и единственото, което ме разсейваше, беше липсата на каквато и да било реакция у Игор.
— Игор, какво ти става? Защо си толкова странен?
— Нищо му няма, Ксения. Игор, кажи ѝ с кого говори по телефона преди да влезеш в залата и какво каза! — намеси се Зоя.
— Зоя, остави ни насаме — повтори той отново с дрезгавия си глас.
— Не, няма!
— Казах да ни оставиш насаме! — извика той и Зоя замръзна.
Беше се изправил в целия си ръст и я гледаше непреклонно. Целият му вид беше повелителен, нетърпящ възражения. След секунда тя се окопити и го изгледа все така студено, макар да трепна за миг. Запъти се неохотно обратно към залата, но след няколко крачки се спря.
— Ще разбера какво си ѝ казал. Така че по-добре не я лъжи.
Тя отметна раздразнено един кичур от косата си, паднал пред лицето ѝ, и си тръгна. Аз се приближих към него и го погледнах настоятелно. Той само въздъхна и сведе поглед към мен, така че да ме гледа в очите. Нима това, което виждах изписано на лицето му, беше тъга?
— Ксения, още когато те видях за първи път, разбрах, че нещата няма да са толкова прости, колкото мислех. Всичко, което трябваше да направя, беше да те намеря и да те доведа тук. Знаех, че беше важно да те предпазя. Не само защото щеше да станеш невинна жертва на кръвожадните, а защото ми беше казано колко важно е спасението ти… Не знаех защо, нито съм искал да научавам. Командите на по-висшестоящи не се поставят под въпрос, нито под съмнение — последните си думи изрече някак сковано, сякаш бяха заучени и не ги мислеше наистина. — А когато идват от човек, на когото имаш пълно доверие, няма нужда да задаваш въпроси — гласът му беше тих, напрегнат.
— За кого говориш? — попитах го.
Той продължаваше да ме гледа по същия начин и погали нежно страната ми. Допирът му беше внимателен, сякаш се опасяваше, че по-силен натиск би могъл да ме нарани.
— Още тогава знаеше, че бях изпратен. Но никога не настоя да узнаеш кой ме е изпратил — отвърна и долових любопитство в тона му.
— Ако мислех, че ще ми отговориш, щях да настоявам повече — отговорих, взирайки се в очите му.
Той се усмихна едва доловимо, като все още държеше ръката си върху лицето ми.
— Никога няма да забравя ужаса в очите ти, когато ме поглеждаше. За теб бях чудовище — веждите му се сключиха и той преглътна мъчително. — И точно затова не проумях как успя да ми се довериш толкова бързо — сърцето ми пропусна един свой удар. — Аз бях човекът, който разруши живота ти и те отведе далеч от дома. Доведох те тук на това проклето място, за да се сблъскваш с нещастие след нещастие.
— Игор, ти беше човекът, който ме спаси — отвърнах като обвих ръка около неговата, все още положена на бузата ми.
Той се взираше в мен и се опитваше да намери отговор на въпрос, който не ми беше задал. Дишаше все по-тежко и учестено, а гърдите му се надигаха развълнувано под дългата черна дреха.
— Не знаеш всичко, Ксения. А трябва — пророни мъчително. — Ти си специална. И не специална, каквато си за мен — сърцето ми отново се развълнува. — Не специална, каквато си и за Ордена.
— Какво искаш да кажеш? — попитах, а той се поколеба.
— Постепенно разбрах, че човекът, който ме изпрати да те намеря, знаеше, че в теб има нещо необикновено. Той знаеше, че си в опасност.
— Кой е този човек? — запитах отново.
Игор задържа поглед върху мен, но остана безмълвен.
— Нима след всичко това няма да ми кажеш кой е той?
— Дори и да ти кажа името му, то няма да ти говори нищо. Но и това не мога да направя.