— Значи ще продължиш да го криеш от мен? — казах по-високо. — Сам каза, че заради този човек животът ми се е преобърнал! Имам право да знам!
— Точно затова се измъчвам. Защото ти си толкова силна и аз вярвам, че можеш да преодолееш всичко. Волята ти е непоколебима и се побърквам от мисълта, че не мога да ти помогна — той отдръпна ръката си и зарови отчаяно пръсти в косата си. — Трябва да знаеш какво се случва, но дори аз не мога да отговоря на въпросите ти.
— Зоя знае ли? — запитах го нетърпеливо.
— Не. Зоя просто е чула разговора, който проведох по телефона преди малко — въздъхна.
— Но този разговор е значел нещо. Иначе тя нямаше да е толкова ядосана и нямаше да дойде при мен!
Отново започвах да изпитвам същия гняв, който ме беше обзел преди минути. Опитвах да се въздържа, да дишам дълбоко, но единственото нещо, за което можех да мисля, беше, че някой друг се разпорежда с живота ми. Все едно бях марионетка, парцалена кукла на конци. Започнах да крача нервно из фоайето, а Игор стоеше високо изправен и ме наблюдаваше търпеливо.
— Трябва да ми кажеш нещо, Игор! Сега е моментът да ме осветлиш за всичко, което не знам!
— Успокой се. Овладей гнева си — заговори търпеливо, но твърдо.
— Имам право да съм гневна! — отвърнах с все същия тон.
Очите му заискриха.
— Отдавна трябваше да говорим за онова, което се случи в нощта, когато върнахме Зоя — думите му ме накараха да изтръпна.
— Не сменяй темата, Игор! — ядосах се още повече.
— Това е част, от всичко, което се случва. Трябва да знаеш, че това, което ти направи, никога не е извършвано от вестител.
Не знам как, но Игор успя да придаде особена важност на думите, които изрече, и ми се стори, че за него значеше повече, отколкото за мен. Той се приближи и обхвана раменете ми, за да спра да обикалям напред-назад.
— Гневът ти не е просто емоционален изблик. Той струи от теб, виждам го в очите ти. Различна си от останалите вестители.
— Няма как да знаеш! Откъде знаеш? — отвърнах и усетих как паниката ме обзема. Отчаянието, примесено с яда ми, взимаше връх.
— Знам — отвърна категорично. — Само пазителите притежават физическата сила да се изправят срещу кръвожаден. Само пазител може да убие кръвожаден — той наблегна на последните думи и улови настоятелно погледа ми. — Но ти не си пазител, Ксения. Като вестител, вече знаеш това.
— Тогава как… — опитах се да намеря логично обяснение. Толкова нощи бях прекарала в размишления и беше абсурдно да си помисля, че точно сега отговорът ще се материализира. — Ти ми каза, че не трябва да споменавам за това пред никого. Защо, Игор? Какво ще стане, ако някой разбере, че съм убила вампир? — изговорих последните думи по-тихо, притеснена, че някой може да ни чуе.
Той ме гледаше мълчаливо така, както съдия мълчи преди да произнесе присъдата на обвиняемия.
— Този някой ще те отведе в Двореца — отвърна дрезгаво.
— Двореца? При Тайния кръг?
— Да.
— Но нали Тайният кръг е на страната на добрите? Нали те са тези, които са положили основите на войната, която водим с вампирите?
Погледът ми блуждаеше без посока и можех да чуя колко отчаяно звучах. Трябваше да намеря нещо, за което да се хвана. Не можеше да бъде толкова страшно. Какво толкова бях направила?
— Ксения, нещата не са толкова прости.
— Напротив! Един вампир по-малко! А и много добре знаеш, че направих това, за да се защитя! Да защитя и теб! Щяхме да умрем… — възроптах.
Отдадох се на паниката и тя задуши всякакви опити да продължа. Исках да му кажа, че не съм виновна. Защо трябваше да се защитавам — пазителите избиваха вампири постоянно! Нима моето деяние беше толкова грешно?!
Игор ме погледна объркано и ме притегли отчаяно към себе си. Аз нетърпеливо вдъхнах от опияняващия му аромат, а ръцете му, които ме обгърнаха нежно, утешително изпратиха стоплящи импулси до всяка моя частица. Беше толкова близо до мен, тялото му се беше долепило до моето. Прегръдката му успя да разсее частица от страха и отчаянието ми.
— Ксения… — въздъхна нежно. — Мила Ксения — произнесе името ми като молитва. — Никой не поставя под въпрос мотива ти да убиеш онова чудовище. Какво не бих дал да бях направил това вместо теб! Да не беше изживяла нищо от онази нощ… — той продължи да ме държи плътно до себе си като ме галеше по косата и се взираше в лицето ми. — Не е нужно да се оправдаваш пред мен за стореното. Не си направила нищо нередно, напротив — трябва да се гордееш със себе си! Погледни ме. Ксения, погледни ме! — той вдигна настоятелно брадичката ми, така че да срещна погледа му. — Ти беше смела. Беше най-смелото нещо, което съм виждал. Чу ли?