— Не разбирам, Игор — проплаках. — Какъв е проблемът тогава?
— Проблемът не е в теб. Каквото и да чуеш, каквото и да става, никога недей да мислиш, че проблемът е в теб!
— Защо ми казваш това? Какво ще се случи? — думите му ме плашеха.
Ледени тръпки преминаха по гръбнака ми и се загнездиха в мозъка ми. Поведението му ме плашеше. Изглеждаше така, сякаш трябваше да ме защити от наближаващ апокалипсис.
— Ксения, когато казвам, че никой вестител не е убивал вампир, имам предвид, че не е нормално ти да можеш да го направиш. Само пазителите са способни на това. Пазителите не са просто обикновени хора, надарени с тази дарба. Ние не сме като другите — гените ни са различни, кръвта ни е различна. Притежаваме физическа сила, която нито един човек не може да достигне независимо какво прави. Също като вампирите. Раните ни заздравяват много по-бързо — той замълча за миг и прокара ръка по гърба ми — там, където сега трябваше да имам ужасен белег от последния ми сблъсък с вампирите. — Това, което може да убие един нормален човек, нас само ни отслабва — той смъкна бавно копринената презрамка на роклята и с поглед обходи кожата ми. — Твоите рани също са заздравели.
— Докторът каза, че… — започнах, но топлата длан на Игор върху гърба ми забави всякакви мои реакции. Преглътнах тежко.
— Докторът не е казвал, че няма да остане белег — отвърна тихо.
Очите му ме изгаряха. Настъпи тишина, в която можех само да се взирам в него. Думите му звучаха напълно логично. Не беше нормално да се възстановя за толкова кратко време и върху кожата ми да няма следа от раната, обхванала цялата ми плешка.
— Ксения, настоях да запазиш това в тайна, защото ако Тайният кръг научи за случилото се, те няма да те пуснат да си отидеш. Няма да се спрат докато да разберат как е възможно да си способна на подобна сила. За тях няма да има значение какво искаш ти, няма да има значение дори животът ти — Игор изговори последните си думи, сякаш против волята си, от което потръпнах.
— Нима казваш, че ще ме задържат насила? — едва отвърнах.
Дишането ми се беше учестило и с всяка следваща негова дума, картините в главата ми ставаха все по-мрачни и по-страшни. Изведнъж пред очите ми изникнаха зловещи фрагменти от картините на Бекшински[11].
— Това ще е най-малкото ми притеснение, Ксения. Страхувам се, че накрая те ще те убият и аз няма да успея да го предотвратя.
Глава 24
Никога не можеш да разбереш как животът ти се е променил толкова много. Вихрушката на промяната те въвлича и излизаш от нея като съвсем различен човек.
Точно така се чувствах сега. Бях ли себе си? Не можех да усетя какво се беше променило в мен, но то беше там — знаех го. Може би това, че смъртната опасност вече не ме плашеше. Или пък, че приемах за възможно абсолютно всичко. Щях ли изобщо някога да се почувствам в безопасност? Вече нямах дом. Нямах семейство. Нямах посока. Бъдещето ми чертаеше все по-зловещи и злощастни възможности. Не вярвам в съдбата, но все по-често започвах да се замислям дали животът ми не е предопределен. Какво щеше да излезе от факта, че тънех в неведение коя съм? Дали скритата ми същност няма да е причината за смъртта ми?
— Ксения, чуваш ли ме? — гласът на Игор успя да ме изтръгне от мрачните ми мисли.
— Игор, ти току-що обяви смъртната ми присъда — отвърнах безизразно, гледайки в пространството пред мен.
— Недей да казваш това. Те не знаят. Няма и да научат — отвърна решително.
— Как може да си сигурен? — погледнах го невярващо. — Те ще научат. Съвсем скоро — натъртих. — Той знае, нали? — погледнах го укорително, а Игор присви очи, както правеше често, когато се опитваше да разбере за какво говоря. — Човекът, който те изпрати при мен. Знае, че съм убила онзи вампир, нали?
— Не. Никога не съм му казвал — отвърна. — Но знае, че си необикновена.
— И откъде? Как би могъл? — отвърнах нетърпеливо. Само мисълта караше кръвта ми да кипи.
— Не знам, Ксения, но съм сигурен, че той е в течение на много повече неща, отколкото ние с теб.
— Кой е той, по дяволите?! — извиках. — За какъв се мисли? — започнах отново да крача хаотично.
— Той не ти желае лошото, Ксения — отвърна меко и проследи с поглед неравните ми крачки. — Ако беше така, щеше просто да те остави да се прибереш вкъщи, където те чакаха седем кръвожадни, готови да те разкъсат на парчета.
— Какво? — замръзнах. — За какво говориш?
— Нощта, когато те… отведох от клуба — направих го, защото те бяха след теб. Онези, които те чакаха ги убих, но знаех, че има още. Онази нощ те ти бяха устроили засада — възцари се мълчание.