След няколко продължителни мига се обърнах към Игор и потърсих погледа му.
— Какво иска този човек от мен? — попитах го колебливо.
Той усети страха в гласа ми и се опита да прозвучи възможно най-убедително.
— Каквото и да иска, бъди сигурна, че няма да пострадаш. Самият той ме инструктира да те държа далеч от Тайния кръг и да не те поверявам на никого.
На никого освен на него… Само до преди час тези думи щяха да ме направят най-щастливия човек на света. Единственото нещо, което исках, беше да бъда с него — далеч от вампирите, далеч от Тайния кръг и Ордена, далеч от всичко. Но сега думите му звучаха плашещо. Игор беше единственият човек, който можеше да ме защити, а това беше нещо, което рискуваше живота му. Животът и на двама ни висеше на косъм.
— Как е могъл да поиска това от теб? — прошепнах. — Как е могъл да те обрече на измяна… Да те изправи срещу Тайния кръг, да те накара да пристъпиш собствените си клетви.
— Аз все още не съм се заклел, Ксения. Не и официално — той се приближи съвсем близо до мен. — Ако можех да се върна назад, не бих променил нищо. Винаги ще избера твоята безопасност пред всичко останало — той погали с дъха си лицето ми и отне всичкия въздух от дробовете ми.
— Игор…
— Чуй ме — прекъсна ме с непоколебимия си тон. — Онази нощ, в твоята стая… Вината не беше твоя. Не си ме отблъснала, ако съм те накарал да си мислиш това. Повече от всичко исках да бъда с теб. Не останах, защото не исках да те компрометирам — гласът му звучеше развълнувано, но настоятелно.
Очите му, обагрени в изумрудено зелено и морско синьо, поглъщаха моите. Ръката му се спусна нежно от рамото чак до дланта ми и се вплете в нея.
— Знаеш какви са законите. И въпреки всичко… — той сключи вежди сякаш не намираше правилните думи. — Не мога да пропъдя тези чувства, Ксения — в този миг единственото, което желаех, беше да се хвърля в обятията му и да потъна в тях, да се слея с целувките му. Но той продължи да говори. — Това, което изпитвам към теб е… — думите му замръзнаха във въздуха, той се отдръпна и застана нащрек. — Бързо, ела — подкани ме без да пуска ръката ми.
Изкачихме се по стълбите, които водеха към западната част на сградата и застанахме тихо над стълбището така, че да чуваме какво се случва във фоайето без да бъдем забелязани.
— Какво има? — прошепнах.
— Тихо! Солдати — отвърна Игор.
Посочи с поглед надолу, където се появиха трима високи и широкоплещести мъже. И тримата бяха облечени в костюми и носеха палта, подобни на това на Игор.
— Току-що научихме, че цялата местност е била нападната от кръвожадните — каза единият сурово.
— Нима са действали открито? Тук? — попита единия.
— Не тук. В България — отвърна първият.
Гласът му, макар да оставяше впечатление за твърдост и непоколебимост, звучеше разтревожено.
— Предприел ли е нещо българският отряд? — запита третият.
— Български отряд почти не съществува. Подадоха ни сигнал, но не могат да направят повече.
— Кога се е случило? — запита единият воин.
— Забелязани са преди четири месеца. Разузнавали са без да оставят жертви и следи. Сега вече целият манастир е под техен контрол. Много от жертвите са превърнати…
— Монахини и попове, превърнати в кръвожадни? — извика отвратено солдата.
— Само монахини. Манастирът е девически — поправи го и долових в гласа му горчивина.
— Било е организирано и премисляно! — изненада се единият.
— Не можем да си обясним какво ги е подтикнало да действат открито и толкова структурирано. Те не по-малко от нас се стараят да пазят съществуването си в тайна.
— Кой е манастирът?
— Драгалевски манастир „Св. Богородица Витошка“ — отвърна.
Притиснах ръка към устата си от смайване.
— Област?
— Софийска, в полите на планина Витоша.
— Какви са заповедите? — запита другият в готовност.
— Заплахата трябва да се неутрализира преди да действат открито в столицата. За момента чакаме нареждания.
— Разбрано — отвърнаха в един глас.
— Всичко това е секретно. Знаете процедурата.
Останалите кимнаха решително. Запътиха се към източното крило и останахме сами.
— Драгалевският манастир — прошепнах, обзета от ужас. — Игор, игуменката на манастира ми даде този медальон.
Той ме погледна мрачно и ме подбутна.
— Ксения, трябва да тръгваме.
— Къде? — погледнах го отчаяно.
— Трябва да се върнем на бала. Не можем да си позволим да забележат отсъствието ни.
— Игор, знаеш ли нещо? Какво става там? — попитах го с надежда, но той поклати все така мрачно глава.