— Все още не знам нищо, но се досещам каква може да е причината — отвърна, взирайки се съсредоточено в пространството.
Аз го погледнах в очакване, но той продължаваше да мълчи.
— Той каза, че е започнало преди около четири месеца — заговорих.
— По времето, когато родителите ти бяха убити.
— Има ли връзка?! — възкликнах ужасена. — Нима всичко, което са направили, е било с цел да се доберат до мен?
— Така мисля — отвърна мрачно. — Мисля, че е свързано именно с теб…
Думите му ме накараха да се закова на място.
Трябваше да му кажа още нещо — и то преди да сме влезли в залата. Колкото повече отлагах, толкова по-сложно щеше да става.
— Игор, има нещо, което трябва да знаеш — той ме погледна любопитно. — Получих видение. По-рано днес. Беше силно и по-ясно от когато и да било — той се спря и ме изчака да продължа. — Видях себе си в бъдещето. Не беше нещо, което трябва да предотвратя. То трябва да се случи. Сигурна съм.
Игор се взря в мен с присвити очи сякаш се опитваше да прочете мислите ми. Стойката издаваше напрежението му.
— Какво точно видя? — попита ме в очакване.
Аз се поколебах за миг.
— Бях наобиколена от кръвожадни. Имаше и други хора наоколо. Повечето се биеха с тях. Държах в ръката си кама. Опитвах се да достигна до някого. Търсех го с очи и най-накрая го намерих. Пронизах сърцето му с камата. В същия миг ярка светлина изригна зад гърба ми. И вече знаех, че всичко е свършило. Усетих прилив на енергия. Мощна енергия. Мракът изчезна, Игор. Всичко свърши — казах накрая, задъхана от силата на спомена за видението.
И сега, както първия път, почувствах тази сила вътре в себе си. Възпламеняваше се бавно, но можех да я усетя. Погледнах към Игор и видях ужасения му поглед. Гледаше ме безмълвно, останал без думи.
— Ксения, вече знам какво ще ми кажеш. Не мога да ти позволя да се изправиш срещу тях.
— Трябва да го направя — отвърнах. Изненадах се колко пресипнал звучеше гласът ми. — Трябва да намеря кръвожадния, който иска да се докопа до мен. Трябва да го убия.
Игор хвана внезапно ръката ми.
— Ума ли си изгуби? — приглуши вика си, за да не привлечем внимание. — Нима наистина очакваш, че ще ти позволя да тръгнеш на тази самоубийствена мисия?
Очите му искряха срещу моите с познатата ярост, която го обземаше в критични моменти.
— Не очаквам нищо, Игор — опитах се да прозвуча спокойна. — Ти не си ми задължен за нищо. Би трябвало да ти благодаря, че спаси живота ми толкова много пъти.
— Така ли ми благодариш? Като търсиш най-бързия и сигурен начин да умреш?
Той се ядоса още повече и аз се опитах да го накарам да замълчи, но това май беше невъзможно.
— Виж, Игор, вече не си длъжен да правиш нищо! Забрави какво ти е казал онзи човек! Това е мой избор, не негов!
— Ксения — той се доближи плътно до мен и обхвана решително лицето ми с длани, вторачил се в очите ми. — Няма да допусна да ти се случи нещо. Не става въпрос за теб или мен, за нас или за това кой се интересува от теб и какво ми е казал. Не разбираш ли? Става въпрос за живота ти! Няма да ти позволя да го изложиш на опасност!
Начинът, по който ми говореше, ме върна болезнено назад във времето, когато Игор беше човекът, който диктуваше правилата на играта. Вече знаех, бях дълбоко убедена, че никога не е искал да ме нарани — и не защото вече го беше казвал, или защото ме спаси от сигурна смърт. Знаех го, защото сега виждах в очите му същата искра, която виждах и тогава. Но сега знаех какво значи тази искра — можех да прочета колко беше загрижен.
— Не искам разрешението ти. Просто мисля, че заслужаваш да знаеш. Ако нещо се случи… ти ще знаеш — отвърнах насечено.
Той сякаш се ядоса още повече, защото жилите на врата му се опънаха, а дланите му притиснаха лицето ми по-силно, по-пламенно от преди.
— Мисля, че за пореден път ме подценяваш. Забрави ли на какво съм способен, за да те държа далеч от опасности? — гласът му прозвуча по-скоро предупредително.
— И докъде стигна с това, Игор? — избухнах. — Нима успя да ме опазиш от неприятностите? Забрави ли какво се случи онази нощ, когато ме нападнаха?
— Не прекрачвай тази граница, Ксения! — прозвуча разярено, макар да сдържаше гласа си. — Мислиш, че не знам колко грешки допуснах, докато се опитвах да те опазя жива? Мислиш, че не знам как чувствата ми към теб замъгляват преценката ми на твой пазител?
— Мой пазител? — пророних. — Ти не си мой пазител. Аз не съм член на Двореца или на Тайния кръг и не ми се полага пазител. Не искам нищо подобно от теб! Престани да ме караш да се чувствам отговорна за мизерстването ти в това проклето място! — извиках гневно и се отскубнах от него. — Не съм искала това! Не съм молила!