— Но вече нямаш избор! — отвърна не по-малко развълнувано.
— Винаги имам избор! — изкрещях.
Имах чувството, че светът се срива върху мен. Думите му ме смачкваха. Не исках да бъда в плен, не можех да живея така. Не исках да оковавам и него в този омагьосан кръг.
— В критични моменти като този трябва да се примириш с това, което имаш, и да извлечеш най-доброто от него — отвърна с усилие.
Аз завъртях очи на философските му приказки.
— Мислиш, че трябва да се примиря с теб? — изумих се. Той ме погледна студено и липсата на отговор сигурно означаваше съгласие. — Нима мислиш, че проблемът си ти? Игор, ти си единственото нещо, което ме крепи в този момент. Как не можеш да го проумееш? Ако не беше ти, аз нямаше да стоя изправена пред теб днес. И не защото спаси живота ми. А защото ти си единственото нещо, за което мисля. Обсебваш мислите ми! Обсебваш съня ми! Не мога да мисля за нищо друго! — замълчах.
Осъзнах, че бях отишла твърде далеч в откровенията си. Със сигурност не беше това начина, по който си представях да призная любовта си пред Игор. И със сигурност не очаквах той да ми обърне гръб и настойчиво да забие поглед в стената. Но той го направи. Мълчанието му ми причини по-голяма болка, отколкото си представях, че мога да изпитам. Не допусках подобна реакция — не и след всичко, което се случи между нас. Знаех, че историята ни няма да е с щастлив край. Беше невъзможно и го съзнавах. Но това… Това болеше. Не можех да продължавам да гледам неудобството му от признанието ми. Трябваше да се махна оттук. Втурнах се към коридора, който водеше към външната врата на сградата, но само след секунда той се озова пред мен и хвана ръката ми.
— Независимо какви са последствията от това, което ще ме принудиш да направя, а аз знам, че ще ме принудиш, няма да ти позволя да се самоубиеш, само за да се докажеш.
Очите му горяха, можех да различа болка и някаква свръхестествена решителност.
— Пусни ме, Игор — отвърнах му тихо. Не знаех колко още щях да издържа да не покажа уязвимостта си пред него. — Вече съм решила.
— Знам, че си решила и че ще направиш някоя глупост. Тогава няма да имам друг избор, освен да те последвам и да оправям кашите, които вече ще си забъркала.
— Това ли си мислиш, че искам да направя? — отвърнах, едва сдържайки гнева си. — Щом си толкова убеден, че от действията ми няма да има никаква полза, защо продължаваш да ми повтаряш колко съм специална, че съм различна и че имам сила, която надхвърля възможностите на останалите вестители? А видението ми? То няма ли значение? Защото мога да те уверя, че то беше истинско! По-истинско дори от изживяването на смъртта на Крамаренко! Или и това няма значение? Щом онзи мистериозен мафиот ти е наредил нещо, ти козируваш и изпълняваш, така ли? — виковете излизаха на гневни пристъпи от устата ми, докато очите му притъмняваха все повече и повече.
— Позволяваш си твърде много! — отвърна и от гласа му ме полазиха леденостудени тръпки. — Нима смяташ, че някой може да ми казва какво да правя?
— Така излиза, Игор! — отвърнах ядно. — Правиш това, което ти е казано!
— Знаеш ли колко ми е трудно да стоя далеч от теб? — погледна ме свирепо. — Знаеш ли колко много ми коства да пазя дистанция, да се държа рационално? Никой не ми е казвал да бдя денонощно, за да знам, че си добре! Ако бях пожелал, можех да си тръгна на секундата, в която кракът ти стъпи в Русия!
Очите му горяха сякаш се намираше по средата на смъртоносна битка. Бях виждала гневът му и бях сигурна, че е на косъм нещата да излязат извън контрол. Бяхме на път на практика да сътворим Големия взрив. Проблемът беше, че чувствах същия гняв като него и точно сега не ме беше грижа кой щеше да избухне пръв.
— Тогава защо не си тръгна? Защо не се обърна и не изчезна? Защо продължаваш да се връщаш?
— Защото не искам да си тръгвам! — извика. Кокалчетата на свитата му в юмрук ръка побеляха. Усетих раздвижване около нас, но явно Игор не забеляза. — Нима мислиш, че всичко това е просто работа, една преструвка?
— Ти никога не ми каза защо остана — отвърнах и гласът ми заглъхна.
— Трябва ли да казвам, Ксения?
Той ме дръпна към себе си и отново ме притисна към тялото си. Можех да почувствам напрежението във всяка една негова фибра — всяка част от него пулсираше яростно, а сърцето му бушуваше бясно в гърдите.
— Не знаеш ли какво изпитвам? — той снижи с усилие гласа си, долепи устни до ухото ми и прошепна мъчително. — Не ме интересува дали имам право да бъда с теб или не — горещият му дъх полази върху кожата ми и тялото ми настръхна. — Не ме интересува кой какво казва за нас и какво ще ми причинят — няма да си тръгна от теб. И със сигурност няма да позволя да умреш. Ако трябва ме мрази, но няма да го направя.