— Прекъсвам ли нещо? — дочу се отстрани.
Стресната, дръпнах рязко ръката си от гърдите на Игор и се обърнах към човека, който стоеше на няколко метра от нас. Беше Давид Буковски. По дяволите! Какво ли беше чул? Игор също не изглеждаше много доволен от появата му, но както винаги, запази самообладание. Направи няколко крачки към него и по лицето му плъзна безизразна усмивка, която трябваше да се приеме за проява на любезност.
— Вестител Буковски, щом сте ни открили толкова лесно, едва ли прекъсвате нещо — отвърна Игор, като явно само аз успях да доловя нетипичния за него сарказъм в гласа му.
— Не съм искал да се натрапвам. Просто имах нужда от почивка — отвърна с неволна усмивка Давид.
— Почивка? — намесих се.
— От всички тези формалности — засмя се и посочи небрежно с ръка в посока на балната зала. — С всяка изминала година става все по-зле.
Той огледа коридора, в който се намирахме и се облегна на близката стена.
— Да, успях да уловя вибрациите — отвърнах. — Нима не сте син на баща си, г-н Буковски? — докачих го.
Той, разбира се, ми отвърна с поредната усмивка.
— Да. Понякога може да направи подобно първо впечатление. И второ… Но истината е, че аз предпочитам по-скоро усамотението и не толкова интензивните социални контакти.
— Е, тогава ще Ви оставим да се наслаждавате на почивката си — отвърнах и последвах Игор, който тъкмо беше кимнал сдържано и се беше запътил към Церемониалната зала.
— Ксения — обърна се Давид, — наистина няма нужда да ми говориш на „Вие“ — очите му светнаха срещу моите.
Усмихнах му се любезно в отговор и излязох.
— Познаваш ли Давид? — попитах Игор, опитвайки се да не изоставам.
Крачеше така, сякаш е хванат по средата на важна мисия.
— Бегло. Познавам по-добре баща му.
— Да, за него вече ми е ясно, че е един от най-приятните хора, които съм срещала — отвърнах иронично с физиономия, която само мога да гадая дали е отразила отношението ми към въпросната особа.
С усилия поддържах темпото на крачките му, стараейки се да не се оплета в полите на роклята си, когато изведнъж Игор спря и се вгледа меко в мен.
— Ти си една от малкото, които всъщност имат такова мнение за Буковски. Не знам дали си забелязала, но повечето вестители тук са в много близки отношения с него.
— Нима? И защо? — поинтересувах се.
— Буковски е много надарен вестител. Учудващо, неговата духовна извисеност може спокойно да се мери с тази на всеки един член на Ордена.
— Моля те! Този човек има духовната извисеност на средностатистически кръчмар! — рекох и сложих един кичур от накъдрената си коса на мястото му.
Ъгълчетата на устните му потрепнаха в усмивка.
— Направил ли е нещо, което да предизвика подобна реакция от твоя страна? — сега вече ме гледаше изпитателно.
— Не, нищо конкретно. Просто имам това усещане за него… Не знам как да го обясня.
— Интуицията ти се развива — заключи и продължи да върви.
— И как разбра? — докачих го.
— Ксения, не прави това.
— Кое? — изумих се.
— Винаги можеш да разчиташ на мен що се отнася до дарбата ти — изражението му стана сериозно. — Това, че съм пазител, не значи, че не съм просветен в делата на Ордена и на вестителите.
— Знам, Игор — той ме погледна още по-сериозно от преди малко и отново се спря.
— Искам да знам, че си наясно за огромната сила, която расте в теб и за която може би дори не подозираш.
— Естествено, че знам за тази сила — отвърнах.
— Не говоря за виденията, Ксения — той докосна медальона, който никога не свалях от врата си, и ме погледна внимателно. Показалецът му неволно допря нежната кожа под ключицата ми. — Има нещо повече. Знам го. И не омаловажавам видението, за което ми разказа — погледите ни се срещнаха в наелектризираща клопка. Синьо-зелените цветове в очите му сякаш затанцуваха и започнаха да сменят наситеността си. — Забрави за момент за виденията и за всичко, което си научила. Забрави какво си видяла досега. Вгледай се дълбоко в себе си — можеш ли да усетиш нещо повече? Нещо различно? Сякаш все още не си цяла?
Игор ме гледаше внимателно и се опитваше да разчете реакцията ми. Енергията, която струеше от очите му наелектризира всяко косъмче по тялото ми, карайки го да потръпне.
— По дяволите, престани — отсякох.
— Защо се страхуваш да погледнеш истината в очите? — запита нетърпеливо.
— Защото не искам! — обърнах му гръб.
Начинът, по който се взираше упорито в мен ме караше да се чувствам гола, на показ. Беше ли възможно един пазител да може да разгадае какво се крие в мислите ти? Не се ли падаше тази чест само на вестителите?